СТРАХ И РАДОСТ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки
Сред зъбери голи
застигна ме нощта.
Ужасен бе студът
и с мен скалата сподели
одеялото от мъх.
Оно но Комачи, Gosenshu, XVII, 1195, Превод: Братислав Иванов
Сънувà се скитник. Истински. Като болката от студа, поселила се в цялото му тяло. Студ, пред който бе безпомощен и старият балтон, облечен вместо пижама.
Напоследък градът, в който живееше, беше станал непоносимо опасен. Престъпници блокираха подстъпите към магазините и искаха пари, за да допуснат хората, особено по-старите. Опасно бе да носиш пазарска чанта, а колко биха могли да поберат няколко джоба. Други пък подвикваха обидно-заплашителни думи за възрастта му. Храната не достигаше. Някои от престъпниците носеха полицейски дрехи.
Реши да напусне жилището и да отиде при дъщеря си, на около двеста километра от града. Много пъти бе искал да го стори, но мисълта, че ще остане без библиотеката си, без книгите, които беше написал, без компютъра бе непоносима. Предната нощ някой се опита да насили желязната входна врата, но не успя. Ставаше вече невъзможно да се живее тук. За да пътува с транспорт, се изискваше да си ваксиниран, а след прекарания инфаркт за него това бе равносилно на самоубийство. Трябваше да върви пеша и то само нощем, защото пътищата бяха опасни. Приши няколко тайни джоба на дрехите си за малкото останали пари и няколко флашки. В тока на едната обувка скри двете малки тънички златни монети, останали от прадядо му. Надяваше се по пътя да намери срещу всяка от тях подслон, канче гореща вода, а може би и парче хляб.
През първата нощ можа да излезе от града. Най-опасен бе милионерският квартал в подножието на планината. Минаваха частни патрули, а над него кръжеше хеликоптер. Успя да се измъкне по един обиколен път.
Занизаха се нощи – мокри, студени. На два пъти го приютяваха сиромашки къщи и един път пренощува в обор, сред крави. Беше топло, а на сутринта му дадоха чаша горещо мляко. Това като че го поразглези, но едно хайку на любимия му Танеда Сантока, внезапно изплувало в съзнанието:
Какво друго ми остава?
Вървя.[1]
бързо го върна в света, от който бягаше.
Първо свършиха парите. Оставаха му шепичка овесени ядки и няколко глътки алкохол. Беше болен, когато навлезе в планината, пред него бяха още около тридесет километра, а в него Сантока не спираше своята реч:
О, луна! О, планини!
Вижте как аз, от толкова скитане
съм вече болник.[2]
Някога, в младежките години, си бе представял такова скиталчество със съвсем други усещания. Внезапно Сантока в него замълча и с думите:
„Да бродиш без душа и мисъл, изпразнено от себе си усещане, по лъкатушен път сред планини, по долини, потънали сред стръмни скатове, далечен, вглъбен и невъзвратим… Да се зарееш сред пейзажи като картини.”[3]
в съзнанието му се появи ликът на Великия португалец.
Словата му продължиха с ритъма на мъчителни стъпки:
„Клепачите ми натежават в тътрещите
се крака. … Еднакво невъзможно е и да
вървя и да спра.”[4]
През нощта дочу вълчи вой. Успя пряко сили да се покатери на едно невисоко дърво, когато глутницата го заобиколи. Със скокове зверовете почти докосваха краката му. Нетърпеливи лиги капеха от устата им. Накрая наобиколиха дървото и зачакаха. Така измина денят. Бледото зимно слънце не топлеше, а мускулите му преставаха да се подчиняват. През нощта усети силна болка – кракът му бе провиснал и в него се бе вкопчил със зъби един вълк. Обувката се изхлузи и това го спаси. С обувката в снега потънаха и двете жълтички. Сякаш хора го изоставяха.
На зазоряване озверелите от глад вълци нападнаха най-стария от тях – бащата. Животното бе още полуживо, когато другите късаха и се давеха с плътта му.
Едно диво пълнолуние правеше всичко видимо.
Изведнъж глутницата скочи и побягна от своя пир. След малко по пътя се зададе колона войници. Човекът ги видя и се опита да скочи от дървото. Не успя, а само се строполи върху кървавата каша от животинска плът и сняг. Долавяше чужда, непозната реч, а от схванатото му гърло се откъсваха единствено хрипове. Сълзи на радост изпълваха очите му. Цялото му тяло бе обхванато от болезнени конвулсии.
Застреляха го милостиво, от състрадание.
А той искаше само канче гореща вода.
Поля и планини
снегът превзема
и не остава нищо.
Найто Джьосо (1662-1704), Превод: Братислав Иванов
[1],2 Да вкусиш водата, Винсенте Ая, изд. „Изток-Запад”, 2010
[3],4 Книга на безпокойството, Фернанду Песоа, изд. Кибеа, 1997, Преводач: Даринка Кирчева
