СТЪПКИ И ПОГЛЕДИ – диптих от Александър Алекс. Дъбнишки
СТЪПКИ СЛЕД СТЪПКИ
От онези дни до днес е изминало много време.
Между мен тогава и мен сега стои Тя
и по някакъв необясним начин в представите ми
е заживяло убеждението, че в своята свежест е станала
огледало, в което се оглеждат всеки две мои
съседни прераждания.
Една Алис в одеянието на мъжка плът
преминава през огледалото на нейното
съществуване −
винаги само в една посока.
Срещал Я бях, срещнах Я и сега. Погледнах Я,
но прогледнах след нейния шепот. Само няколко
думи, може би само две. Не са единствено устните,
но и словата, които правят истинската усмивка.
И очите. А тя ме гледаше, говореше ми
и се усмихваше с гърдите си.
Прелестни, забравили всяка мегаломания.
Сякаш поредица мои възхищения във
времето бе черпила от тях неспирно и алчно
копнеж.
Тук и там в своето пребиваване във времето бе
оставяла по някое от своите имена. Суламит
внезапно застина в паметта ми и пред мен,
като пламтящ метеор премина представата
за едно древно възхищение.
Колко си хубава и колко приятна
О възлюбена, в очарованията си!
Старият Завет, Песен на песните 7,6
Нямах право да задържам в себе си тази представа.
Нито Нея. Просто огледалото пред мен за кой ли път
ми напомняше известна истина.
Болезнена. И винаги бременна със страх.
Искаше ми се да вярвам, че там някъде, уморени
лик и образ ще спрат в своята земна
двойственост.
Един в друг.
Поселени в огледалото…
ПОГЛЕДИ
„…тъй много съм видял и всичко бе така обемно
като очите на жена които времето ми връща”
Руи Белу, Слънцето и сянката
Очите ú бяха бистри и ясни, с оня хубав зелен
цвят на росно поле, в което всяка капка ставаше
поглед. Лъчи излизаха от него, обливаха ме,
измиваха ме и ме правеха чист като миг на зачатие.
Влязох в очите ú и се видях. От мен като птици
отлитаха не само дрехи и плът, но и всичко утаявано
в съзнанието ми през годините.
И тогава очите ú ме родиха и тя застана до мен.
Нищо не спираше ръцете ни, а и не само тях.
Нямаше допир, който да си отказвахме,
нито слова да възпираме.
Всичко бе позволено, всичко бе взаимно,
всичко бе покой и бягство от него, страх от него,
усещани заедно.
Така си отиде времето като случаен пришелец
в живота ни.
Вече ни нямаше. Но пак усещахме
„…живот от друго време когато той не бе
пътуване навън…”
Руи Белу, Слънцето и сянката
Александър Алекс. Дъбнишки
