„СЧУПЕНАТА“ ДУМА – разказ на Добрина Симова
У-ра! У-ра! Най-после и ние заминаваме на море! Отиваме в Приморско, любимият ни курорт.
Пристигнахме след дълги перипетии, но ни настаниха в новата сграда на станцията, а стаята, за разлика от друг път, бе с телевизор и хладилник, с тераса и с чуден изглед към морето. Но най-прекрасното беше, че имаше много деца на различна възраст, с които да си играем с по-малката ми сестра. Вечер едва ни прибираха от градинката, в която щуреехме на воля, за да се наспим и да сме бодри за плажа на следващия ден. Бяхме загорели и почернели като малки негърчета от силното морско слънце.
Играта на брега с мокрия пясък и събирането на мидички, дългото строенето на фигурки и подземни тунели, особено гоненицата добре ни изморяваха. Едва успявахме да се наобядваме в станцията и после без никаква покана от мама заспивахме мигновено по своите легла.
Един ден, по неясни причини, обядът в столовата много закъсня и трябваше дълго да чакаме леличките- готвачки да ни повикат. Аз бях страшно гладна и никак не ме свърташе на едно място. Предложих на сестра ми да поиграем на криеница, за да минава по-бързо времето, но тя беше задрямала на слънцето до мама. Тогава реших сама да се скрия някъде.
*
Пообиколих малко и намерих удобно скривалище зад столовата под една маса с покривка до земята. Настаних се удобно и зачаках. Никой не можеше и да предположи, че там е възможно да има някой човек. Първонално родителите ми въобще не разбраха, че съм изчезнала, защото възрастните си бъбреха лениво и сладко на припек, чакайки обяда. Но щом отвориха вратата на столовата и мама ме повика по име няколко пъти, а аз не отговорих, за всички стана ясно, че съм изчезнала. Настъпи суматоха.
– Вили, Вили, къде си, хайде на обяд, яденето е готово вече и ще изстине! – продължаваше да ме зове разтревожена мама.
Аз я чувах, но мълчах под масата и гледах да не се разсмея и да издам скривалището си.
– Тази работа хич не ми харесва! – каза татко като се оглеждаше във всички посоки дали най-после няма да се появи непослушната му дъщеря.
Другите родители също се включиха и започнаха да ме търсят заедно със сестра ми. Минаха няколко пъти покрай масата, където кротувах и едва се сдържах, но никой не се сещаше да погледне под нея. Мама се разплака, сестра ми също и тъкмо се канеха да звънят в полицията, най-после аз реших, че е време „да се предам без бой“, както се казва, за да им спестя тези излишни нерви. Беше ме страх малко и от полицаите, и от наказанията на татко, затова излязох доброволно от скривалището си с думите:
– Мамо, мамо, не плачи вече, тук съм! – и тръгнах бързо към нея, за да я прегърна и успокоя, както правеше тя с мен, когато плачех за нещо, но вместо прегръдка усетих една силна и заслужена плесница по бузата си. Татко беше много ядосан и видимо притеснен, и на свой ред така ми издърпа ухото, че ме болеше докрая на почивката. Сестра ми си избърса с ръка сълзите, правеше се на сърдита, не ми говореше в началото, но после обидена се изплези:
– Како, как можа да го направиш, така ни изплаши? С мама и татко се побъркахме от страх. А ти си кротуваше под масата и хич не ти бе жал за нас… Няма да играя повече с теб, сърдита съм ти! Ти си много лоша…
Чак сега разбрах с детския си ум, че моята криеница се оказа едно лошо хрумване. Всички бяха тъжни и на мен вече никак не ми беше смешно, дори ме хвана срам заради постъпката ми. След като помълчах повече от два часа с наведена глава, най-после обещах пред родителите си, че повече няма да върша такива глупосити. Сама не знаех докога ще удържа на думата си. Малката ми сестра ме погледна кисела и направи отрицателен знак с детското си пръстче, което на езика ѝ означаваше, че не ми вярва. Сигурно имаше пълно право в този момент.
*
Следобед отидохме отново на плаж. На мен ми разрешиха по изключение, само заради другите деца, за да не ми се подиграват. Мама се зачете в любимата си книга. Леля Галя продължи с гоблена. А мъжете започнаха нова игра на карти. Ние със сестра ми и кака Нина взаимно си намазахме гръбчетата с плажно масло по препоръки на майките ни. Момчетата вече бяха издълбали основите на нов строеж върху мокрия пясък.
Отново ме нападнаха лошите бесове, по думите на мама, всичко ми беше много скучно и бързо ми омръзваше… Изведнъж ми хрумна да скрия часовника на татко, който си лежеше захвърлен и спокойно върху хавлията. Сложих го незабелязано от другите в изкопаното „скривалище“.
Почти забравих, че само преди три часа дадох дума на нашите да бъда послушна и да не върша повече никакви глупости. Да, вярно е, разкайвах се засрамена и обещах, но нали съм си такова дете, дето не дава мира на другите и все измисля по нещо. Сега мама пак ще каже, а татко ще го потвърди, че отново съм си „счупила думата“.
Милите ми, ако знаят колко пъти има да го правя, докато порасна голяма. Спомням си, че като бях на пет години, ми забраниха да прескачам стъпалата през три на паметника на Н. Габровски в родния ми град В. Върново. Аз не само че не се подчиних, но се опитах да ги прескачам през пет и естествено паднах веднага със зле ожулени колена. Е, после пак бях наказана и пак обещах да стана послушна.
*
На следващата година се преместихме в столицата. Вече бях първокласничка, но пак в часовете ми бе скучно, защото мама много рано ме научи да чета и да пиша. Още през първата седмица се проявих в час по физическо възпитание. Докато си чаках реда да направя кълбо на поставения пред редицата дюшек, аз реших да опитам направо на алфалта. Горе-долу се получи, но челото ми заплати с ожулване и кръв по лицето. Този ден ме взе една приятелка на мама, леля Тони, с която се редуваха да ни водят и вземат от училище. Като ме видя с лепенка и засъхнала кръв по лицето, мама едва не припадна от страх пред вратата на апартамента. Тя ми се развика през сълзи:
– А бе, детенце, лудетина такава, кога най-после ще започнеш да слушаш като другите деца?
– От утре, мамо. Ти само не плачи! Няма да си „чупя“ повече думата…
Добрина Симова
