СЪРДЕЧНИ МОНОЛОЗИ – стихове Райна Преславска

Вълшебният стакан

Ръката моя с нежност всеки Божи ден

посяга към стакан с вълшебно пиво,

в щедростта си Бог приготвил е за мен

дар, без който дните нижат се унило.

Стакан – като името и несравнимото лице

в деня рожден щастливо аз съм придобила –

отпивам от еликсира и сънувам стихове,

а утрото ме буди по-добра и по-красива.

Измества изкушенията, по-голяма е наслада

от храна – духът ми жадува за стакана

с ухание на билки и с цвета на нара,

целебното му пиво ме възражда млада.

И разбирам трубадурите аз древни –

мъже до Бога – Руми, Омар Хаям и Саади,

открили тайната в стаканите вълшебни –

красотата със стих и лира доброто ще спаси!

Пълнолуние

Луната в тази светла нощ е булка –

лицето ѝ открито е изцяло,

ефирни облаци плетат ѝ бяло було,

шлейф позлатен е пътеката ѝ засияла.

Пълнолуние цари в тази бяла нощ,

небето, вечният жених, стаява дъх –

красавица небесна с пълна мощ

сватбено танцува сред звезден полъх.

Обсебени, не ще успеят да заспят

холерици, невротици – нощни таласъми,

меланхолична и различна съм от тях –

по пълнолуние заспивам сладко, до разсъмване.

Щом Тя се появи в пищен блясък,

възторг и радост се преливат в мен –

нощта притихва, денят сломен се сгромолясва

и като на длан се вижда – светът е съвършен!

Птици

Надалече и високо в купола небесен

птиците се гмуркат в полет устремени –

умора и униние не знаят в пътя си нелесен,

размахали криле, от слънце позлатени.

Не знам целта им. С упорство вдъхновено,

за кой ли дявол, хвърлят непрестанно сили,

но с часове ги съзерцавам възхитена –

безделница пред Божиите твари мили!

Дали са ангели небесни, святи

или на ангелите са вестителите земни –

един Бог знае за какво ни ги е пратил,

навярно света ни в стих да украсят – възпети.

Каква ли пустош е небе без птици,

безсмислен щрих е птица без небе –

навярно неуморни са небесни жрици

и пазят мечтите на човека в душата на дете!

Пантомима

На сцената широка на този свят безкраен,

в живота си красив безбожно кратък

любима роля, главна – аз себе си играя

без реквизит и без декори, грим и тъй нататък.

Вървя по сцената житейска съвсем прозрачна –

едни ме укоряват, от възторг немеят други,

от ведрото си утро до тази възраст здрачна

с изящна пантомима себе си играя аз – без думи!

И просто няма, няма време да съм друга –

животът дар е без следващ вариант и дубъл втори,

да съм, каквато съм, е Божия заслуга

и нито миг предишен няма как да се повтори.

Капка перлена роса в зелените треви – сияя,

за кратко – малко слънце със своя светлина,

лъч ласкав, топлина раздавам, живота свой играя,

преди завесата да падне между мене и света!

Прозрение

Мънички ноти в синята пролетна вис –

птици в ята се подреждат и реят,

дъжд от акации бели рони ветрец поривист,

струни зелени в цигулката слънчева пеят.

Невидима сила трепти с тържество

над всичко ненужно, над всичко фалшиво –

душата човешка, изваяна с небесно длето,

да бе благородство само и добро сътворила!

Ако човекът по пътя си дири смисъла

на живота – в прочит по-модерен, по-нов,

би преоткрил своята мисия в Промисъла,

а тя е единствено, главно и само любов!

Пирамида

На плещите мои – нежни женски рамене

времето е наслоило на пластове годините,

тъй както засипани с пустинен прах от векове

пренасят древност и загадки пирамидите.

Като тях – изправена, същински древен мит

изпъвам снага, ръце, глава – осъдена кариатида,

подпирам замъци, строени с шифър скрит,

животът тук е тайна, най-сложна пирамида.

Догорява краят ти, прекрасен земен миг,

от възторзи сътворен и скръб неотменима,

нетрайна кула, построена от клечки на кибрит –

ако въздъхна или от досег, мигом ще се срине.

© Райна Преславска