Подариха ми стихосбирката на Атанас Петров „Сянка“ в края на май, в печатницата на издателство „Лени АН“-Русе. Дизайнът на корицата, вплетената в основата му картина на покойния вече Пламен Монев /1957-2016/ „ме грабнаха“.
Не обичам да използвам клишета, но понякога, както в класическата японска поезия, те най-добре изразяват емоцията на мига и същността на изказа.
Може би точно затова някои изрази са се клиширали. И така – корицата на стихосбирката „ме остави без дъх“.
Без дъх ме остави и беглата среща с автора и издател Атанас Петров, когото вече познавах като поет чрез никнейма му във фейсбук „Лени Ан Лени Ан“.
Не знам защо, заприлича ми на дъб – с неспокойни очи и буйни прошарени къдри, отривист и тъмен – не дъб; дъбова гора пред лятна буря беше, когато влетя в стаята и ми подаде ръка.
Мина време, преди да прочета книгата му със стихове, макар веднага да забелязах, че редактор е не кой да е, а Божидарка Божинова – един талантлив автор, когото много харесвам, заради експресивните й стихове, заради образите, които небрежно създава с лекотата на магьосник, заради откровеността на диалога, който води с читателя, или с Оня непознат, мечтан, изплъзващ се и вездесъщ Любим на лирическия Аз на поетесата.
Но да се върна към „Сянка“ на Атанас Петров.
Обемна стихосбирка, събрала между кориците си 63 стихотворения в 104 страници, издание на издателство „Лени АН”, Русе, 2019 г. Стихотворения, различни като тематика, ритмика, поетика; стихотворения, обединени от едно чувство – любовта. Любовта е с различни лица, но винаги ярка, обсебваща; тя е главният герой на поемата Сянка, не лирическото Аз на поета… Аз-ът страда и възпява любовта; аз-ът живее, съществува, чрез любовта… Любовта е смисълът, причината и следствието, началото и края…
Любовта – като сянка, като изплъзване, като нещо „отвъд“, като насъщния… И Любимата – онази „нежна фиданка“, на която поетът подарява стиха си – най-красивия стих: „Синът ни порасна“!
В тази стихосбирка има много топлота и човечност, в нея животът тупти – със смътната тревога от остаряването на тялото, стягащо неостаряващия дух, в нея е красотата на деня, на мига, на откраднатата ласка от сянка върху реката, гората, листата и вятъра.
В нея се вплитат усещанията за неразривността на връзките между природата и човека, между стихиите и живота, между преходността на битието и вечността на духа.
Няма да говоря за поетическата техника на Атанас Петров. Неговата поезия не е в техниката на писане, а в умението му да улавя образи и чувства и да ги ретранслира към читателя. Дълбоко философска поезия, която не е загубила нищо от красотата на непосредственото преживяване и споделянето му с другия.
Не мога да не цитирам първите строфи от стихотворението, което без страх наричам „любимото ми стихотворение“ от стихосбирката „Сянка“, от Атанас Петров… и което стана едно от любимите ми стихотворения:
ЗАПОВЕДИ
Нямам друг бог освен теб .
където и да се обърна, те намирам.
В полумрака си светлина, която луната цеди.
Ти си въздухът и храната в мечтите ми
и корени пуснах в земята, коленичил пред теб.
Нямам и други кумири.
С теб започва денят.
Като мисъл си, като жега в душата.
На вериги ме държи животът
и прегаря моето тяло, ще изгоря…
И не изговарям напразно твоето име,
и как бих могъл, когато не е слизало от устните ми…
Не мога да не споделя с читателите на „Картини с думи и багри” още няколко стиха, които са само бегла, случайна линия, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина върху стихосбирката на Атанас Петров „Сянка”:
ПРОЗОРЕЦ
Погледни през прозореца,
тъй хубав е светът.
Пияна от щастие, душата ми свети.
Валс танцуват – пеперуди кръжат.
Откъсни го – за теб е нежното цвет
До сърцето сложи го, преброй му листата
и нека се чуди магьосникът вятър.
Венчето сплети, положи го в реката
и нека бъбриво отплува нататък, нататък,
където до извора в смях и надежди
синът ни крещи, лудувайки с лятото.
МОРЕ
Днес скочих в окото ти
и заплувах – един луд, невидял море.
И потънах в дълбокото, търсейки дъното –
там, където бие сърцето
и душата ти гали пясъка.
И въздухът не стигна,
заклокочи,
и от гърдите пое към слънцето
/тъй красиви бяха тези балончета в бяло,
блестящи и в синьо…/.
Но това е история за романтици.
Аз съм просто удавник
на дъното на синьо море,
пълно с любов и пожелания.
Там събирам рапани,
галя пясъка,
сънувам вълните
и ти говоря в стихове…
БЕЗСИЛНО Е СЛОВОТО,
светът се разпада
на светлина и усещане.
Като сън си, като надежда.
Безсилни са думите
и устните са безсилни.
Целувам те –
фиданчице стройна
и нежна…
И накрая, ще завърша с първото стихотворение на стихосбирката, и това не е случайно, защото то ще бъде отправната точка към следващата изплъзващо-преливаща се сянка от поезия и стремеж към неуловимото, която спира погледа ни:
СТИХ
Искам да ти напиша стих.
Простичък стих.
И защо ли си мисля
за художника, рисуващ вятъра,
или рева на крава по долината на Лоара.
Най-обикновените думи искам да подредя.
Боже!
Тези,
с които синът ни проходи и проговори.
Искам да ти подаря стих.
Стихът
„Синът ни порасна.“
Последни коментари