С ДЪХ НА МЛЯКО И ПРОСТОР – разказ по действителни събития на Иванка Павлова
1.
Беше май. Нощта неусетно отминаваше с леки стъпки и пристъпваше свежа пролетна утрин. На изток леко поруменяваше и небето над дъбиците се избистри. Никò винаги се събуждаше рано и сега, въпреки празника, бързаше да стане. Той разтърка очи и се обърна. Сламата прошумоля. Мъжът отметна кълчищената черга, измъкна напред куция си крак и стана.
По ръженицата на покрива на колибата лъщяха капчици роса. Овчарят сложи чергата до възглавницата, пълна със слама, стегна вървите на опинците[1] си и тръгна към егреците[2].
Той мина по пътечката на прясно изораната нива и се облакъти на един кол. Овцете, налягали една до друга, сгушени, усетиха овчаря. Някои мързеливо станаха, протегнали шии към него, после пак налягаха при другите. Всяка сутрин идваше Никò при тях и винаги душата му се изпълваше с някаква радост и умиление. Чужди бяха овцете, повече от 150 брàви[3], но той ги обичаше като свои, с една особена любов гледаше на тях. Ще тръгне подире им с преметнат през рамо протрит янджик[4] от черната коза, а вътре – хляб. Отчупи парче мъжът, а те го наобиколят като деца и го гледат право в очите. Добре се грижеше за тях и те бяха едри, охранени, та дойде ли някой, ще цъкне с език, ще завърти глава и ще каже: Халал да са му парите. Харен чобан имат Еленинци джанъм, нема що.
Никò беше прехвърлил петдесетте години, но лицето му имаше младежки израз, добродушно и приветливо, по него изгряваше малко тъжна усмивка. Той беше едър, широкоплещест, с големи надвиснали мустаци. В гъстите кичури коса се прокрадваха бели нишки, а над дясното му око се спускаше едно сребърно снопче.
Вечер, когато докарваха овцете и говедата, седеше до късно в поятата[5] при Боян и Стамен, докато заспят. Ще седнат те около огнището на трикраките столчета и ще вечерят. И тука има ред. Един ден Боян ще мете, ще мие паниците, ще носи вода от кладенчето, другия ден пък – Стамен. Никò ги научи да правят столчета и лъжици, а Боян направи и синия[6], че старата беше издраскана и мръсна.
2.
Една вечер мъжът беше сам в поятата. Той сипа видело[7] в газеничето от едно пожълтяло шише с пречупено гърло, затисна го с вестник и се наведе над огнището да запали газеничето.
Зад вратата се чуха глъчка и смях. Боян я блъсна с лакът и изсипа на дървения нар десетина едри неузрели царевици, а след него – и Стамен.
– Одека[8] са царевиците? – строго попита Никò и се изправи с газеничето в ръка. Пламъчето се люшна, потрепна, но не изгасна.
– От нашите, дедо, от Дилаверското – отвърна бързо Боян и започна да бели зелената шума.
– Да не лъжете, брей – обърна се към Стамен, който не можеше нищо да скрие.
– Не, дедо, от нашите са – отвърна момчето и наслага обелените кочани в жарта.
Тримата наобиколиха огнището.
Замириса на печени царевици. Никò поотмести напред куция си крак и без да чака втора покана, започна да разказва приказка за Крали Марко.
Децата го зяпаха с блеснали очи, с полуотворена уста. Забравиха за царевицата и полетяха заедно с юнака на коня Шарколия.
Овчарят оправи надвисналия си мустак и замълча, унесен в разказа си.
– А после, дедо – втренчено попита Стамен, -после какво станало, а дедо Нѝко? – с нетърпение чакаше да чуе края на приказката малкият.
– После – засмя се мъжът и по лицето му затрептя усмивка, – после царевиците изгорели.
– А, верно, ние ги забравихме – затюхка се Боян и ги извади от огнището, издуха пепелта и ги зави в шумата. Не бяха изгорели.
Мъжът продължи да разказва, после разчупиха царевиците и палавниците сладко-сладко загризаха. Стамен обичаше да седне на коленете му и да слуша разказите му. Веднъж детето го попита:
– Дедо Нѝко, защо и ти имаш бело като наш Шаро над десното оче ?
Овчарят помълча и нищо не отговори. Тежко му стана, заболя го. Той беше от Ковачевци, но не помнеше нито майка, нито баща.
3.
Разправят по-старите хора – майка му била хубавица. Много села владеел Заим бей, треперели селяните от него. Голям харем имал. Сега само името му е останало. Заимица – така се нарича този чудно хубав хълм, където са егреците за стадата на Еленинци. Намира се на половин час път от къщите им. Харесал Заим майката на Никò и една вечер я грабнали хората му. Детето било на една годинка. Бащата от мъка се запилял нанякъде и дълго време се носел слух, че турците са го заклали.
Останало момчето сираче на бабините си скути. Отраснало, станало хубавец като майка си. Помагало на дядо си, орало с него, жънало, връзвало снопи. Един ден – било по жътва, натоварили двамата колата със снопи, но по пътя ги завалял дъжд. Черен облак се разпрострял по небето, притъмняло. Светкавици прорязвали облака, гръм разтърсил полето. Никò се свил в снопите, завил се през глава. Дядо му се чудил що да прави. Хората се изпокрили под дърветата, а те – насред път. Подкарал воловете тогава, а дъждът не спирал. Напоили се снопите с вода, натежали и колата се обърнала. Момчето паднало под снопите. Събрали се селяните да помагат. Вдигнали колата. Дълго боледувал Никò, оздравял, но останал куц. Такава е тя, сиромашката орисия. Пита детето защо е побелял. Ех, Стаме, не питай за това.
4.
На сутринта, когато децата още спяха, взе дървения ключ, провря го през дупката и отвори вратата, върху която бяха издълбани имена на овчари. Подпря я със столчето и изнесе стомната с вода, наплиска се. Водата на вадички се стече по лицето му. После наръси земята и накуцвайки, помете. Стамен се беше отвил. Никò подръпна чергата леко, за да не го събуди. Лицето на малкия беше порозовяло, устните му – полуотворени, а по челото му – избила пот на дребни капчици. Мъжът изплакна паниците и лъжиците – да са чисти за закуска, че скоро ще се събудят момчетата.
Овчарят се отправи към поятата. Седна на пъна. До него налягаха Шаро, Карчо и Левчо. Добри кучета бяха те. Едри, космати, рошави. Не позволяваха никому да приближи стадото. Те винаги вървяха с мъжа, с вирнати опашки, готови да пазят овцете. Но извикаше ли им: Мирни! Легайте тамо!, те спират да лаят, лягат и махат опашки, сякаш искат прошка от господаря си. Нико извади от пояса двоянката[10] си и засвири. Обичаше да свири той и в песните си изливаше мъки и радости. Щом чуеха песента, селяните по полето вдигаха глави, а жените изтриваха с края на яшмаците[11] насълзените си очи. Сиромах Нико, свири клетият човек. Нийде никого си няма. Няма дом, няма жена, няма деца. Само едно стадо, кучетата и тази песен, която разкъсва душата, разплаква сърцето.
Кучетата наскачаха и нададоха дрезгав вой. Беше Павлѐ с кобилата Кирка, натоварена с чували кърмило за стоката[12]. Кучетата го познаха и спряха да лаят. Те се заумилкваха около него. Павле отдалече поздрави:
– Добро утро, кея[13]!
Никò скочи да го посрещне.
– Дал ти Бог добро, Пàвле, добре си дошел – отвърна на поздрава му и взе поводите на кобилата.
– Добре ви нашел всички, Нѝко – бодро закрачи Павлѐ и разкърши рамене. – Честит ти празник св. св. Кирил и Методия.
– Благодарим ти, Пàвле, да си жив и здрав. Па седни, половин саат[14] си одил[15] – поднесе столче овчарят.
– Не, чобане, кърмило носим за стоката, да я засолиме малко, па че си одим.
– Арно[16], арно, Пàвле. Дека да го стовариме, да не го надушат овците?
– Па на цалинта[17], Нѝко. Що че кажеш? – предложи Павлѐ и поведе Кирка към ливадата.
Стамен се събуди, разтърка сънливо очи с юмручета и застана, седнал на леглото. Сламата от шарената възглавница прошумоля. Той обърса с опакото на дланта си потта от челцето си и леко побутна Боян.
– Нане[18], нане бе, хайде, успахме се!
Боян, малко стреснат от гласа му, отвори очи. Погледна през прозорчето. Слънцето беше изскочило иззад върхарите и сега усмихнато милваше всичко, щедро в ласките си.
– Бая сме поспали, Стаме – скочи Боян и нахлузи панталоните.
След него стана и Стамен. След като завърза вървите на опинците, той взе стомнето и излезе да се мие, но още преди да се намокри, силна водна струя обля гърба му. Скочи като ужилен. Пред него усмихнат стоеше Боян с празна паница в ръцете.
– Честит рожден ден, Стаме! Това е за здраве.
– Благодарим, нане – отвърна Стамен и се заобърсва.
После си поляха един другиму. Тая сутрин беше ред на малкия да носи вода, но Боян грабна стомните от ръцете му и тръгна към близкото кладенче.
Стамен искаше да помогне на батко си и заоправя нара.
През това време овцете сладко-сладко ядяха от кърмилото, пръснали се по цялата раззеленила се ливада. Никò вдигна дървения чук, с който набиваше колците на егрека, за да троши грудките по току-що изораната нива, после постави двете триноги столчета.
– Пàвле, ела, ела да поседнеме малко и да изгориме по една лула тутун – подвикна овчарят.
Павлѐ се доближи до него, седна на едното столче и рече:
– Ха сега да запалиме от готовите – той извади кутия с цигари и я поднесе на Никò. – Може готовите да са по-благи.
– Огин[19] ги горел и едните, и другите – отвърна му чобанинът, взе цигара, постави я в устата си, засука мустак и извади от червения си пояс кесенцето с чакмака и кремъка.
Постави прах и почна да чука с чакмака, захвана огън и го подаде на Павлѐ.
Слънцето беше отскочило около два остена[20] над хоризонта, а лъчите му се пръскаха от върховете на дъбовата гора, разположена до нивата с егрека.
Пред погледа на мъжете се откриваше прекрасна гледка. Те бяха на най-високото място, откъдето се виждаше цялата котловина, а в нея – накацали като пчели в чашките на цветенцата селата Косача, Ковачевци, Сирищник, Ракильовци и част от Лобошкото поле.
От изток и от запад на тази котловина се спускат продълговати хълмисти масиви и тя остава като голям коридор, над който леко потрепва ветрец и буйните есенни жита се вълнуват и преливат в едно широко зелено море. Пролетните посеви едва-що са вретенили. Една част от царевицата е окопана, друга – още не.
Най-безразборно, като кръпки по селска дреха, са разхвърляни по цялото поле гори, ниви, ливади, овощни градини, синори и оврази. Като купи сено на гюлове, на гюлове са пръснати много овощни дръвчета. Круши, сливи, ябълки – цъфнали, пременени в бели и розови цветове.
Но сред тази прекрасна природа най-голямо удоволствие са сладкопойните птички. Гълъбите гукат, перпериците[21] се обаждат от клоните на стари дебели дъбове, кукувиците кукат, славейчетата изпяват най-нежните си, най-хубавите си песни. И колко много други птички тук придават дивна прелест и красота на това чудно хубаво кътче на природата.
Всичко това изпълва душата с някакво странно чувство. Когато дойде тук, човек забравя и мъки, и грижи и песента сама на устните напира. Идва ти да литнеш заедно с птичките. И как е трудно да си тръгнеш! Тя сякаш е любимо момиче, обвило ръце около врата ти, и нищо не ти говори, но погледнеш ли го, не можеш да не останеш, очите му ти казват: Постой още, погледай ме.
Павлѐ и Никò седяха, разговаряха, пушеха и се любуваха на възродената пролетна природа. Извади Павлѐ от джоба си едно шишенце с около половин литър ракия и покани Никò да пие.
Така правеха стопаните всеки празник. Ще дойде или Алексо, или Иван, или Павлѐ и ще се почерпят с овчаря. А днес е голям празник – св. св. Кирил и Методий. Па е и рожден ден на Стамен. Взе шишенцето Никò в лявата си ръка, а с дясната се прекръсти и взе да благославя:
– Да е честит празник, да е честит и рожденият ден на детето, да е живо и здраво, да стане голям човек!. Амин – рече Павлѐ. – Да е живо и здраво, па и всички да сме живи и здрави!
Овчарят вдигна шишенцето, пийна си от ракията, позамисли се, кимна с глава и пак повтори. След това обърса мустаците си и подаде шишенцето на Павлѐ.
Из корийчето[22] се зададе Стамен.
Сърчицето му биеше радостно. Днес е неговият рожден ден.
– Добрутро – поздрави по обичая и приближи седналите.
Мъжете започнаха да бъркат в джобовете си. Момчето се наведе да им целуне ръка. В напуканите корави длани имаше по една банкнота.
– Да ти е честит рожденият ден, сине! Па да слушаш дедо си Никò, да помагаш. Ха голем да порастеш, а те с тия пари да си купиш алва и банбони на съборо – рече Павлѐ.
– Благодарим… – отвърна развълнувано момчето и припна да събере разпръсналите се по целината овце.
Стамен беше малък – започваше осмата си година, та затова за първи път ще го водят на събор. Какви ли не чудеса имало – разправяше му вечер Боян. Сега сам ще ги види.
Момчето скупчи овцете и заподскача през грудките към гнездото в тръните. Боян беше донесъл вече вода и вареше яйца. Между клонките една птичка си беше свила гнездо от сламки и перушина и си беше снесла пет яйца. Стамен с любопитство надникна и видя в ръцете на Боян шарените яйца.
Децата ги върнаха обратно в гнездото и тръгнаха да пуснат говедата.
[1] Опѝнци – цървули
[2] Егрѐк – лятна кошара за добитък
[3] Брàва – глава дребен добитък (овца, коза)
[4] Янджѝк – пастирска торба
[5] Поята – кошара за дребен добитък
[6] Синѝя – ниска кръгла дървена масичка за хранене
[7] Вѝдело – газ
[8] Одѐка – откъде
[9] Очѐ – око, оченце
[10] Двоянка – свирка, пищялка с две цеви
[11] Яшмак – забрадка
[12] Стока – домашни животни
[13] Кея (кехая) – овчар
[14] Саат – час
[15] Одил – ходил
[16] Арно – добре
[17] Цалин (целина) – неорана земя
[18]Нане – батко
[19] Огин – огън
[20] Остен – тояжка с железен бод за подкарване на добитъка
[21] Пѐрперица – пъдпъдък
[22] Корийчѐ – горичка
© Иванка Павлова
