ТАЙНАТА – хайбуни на Александра Ивойлова

ИМЕТО, ДЪЖДЪТ, ТАЙНАТА

                Самота…

                Името и кой ли

                върху камъка вдълбава?

Не идва никой, не се завръща. Дори гласът на нечия далечна памет не достига мястото. Надвисват облаци и отминават. Само камъкът – като прогонен от небето облак – белее тук.

Стои и пази името все още…

                –––––––––

Натежават и натежават крилете на пеперудата. Докосват земята, полягат – прекършено цвете. Полята прегарят и човекът обръща към небето просешката си шапка – дано измоли глътка за своята жажда. Дълбоко в пръстта корените тръгват още по-надълбоко. Там мъртвият лежи – лежи отколе. Ала надеждата за светло възкресение е зрънцето в сърцето му.

                И мъртвият

                чака дъжда

                За да поникне отново

                –––––––––

                Върху устните ви –

                трева

                Тайната на живота

Нито звук, ни полъх. Няма отговор на вечните въпроси. Извикаш ли, ще чуеш само свойто ехо. Мълчание, в което се оглежда спокойна и невнятна сянката на този свят.

ИЗКУСТВО

                in memoriam

                на Трифон Силяновски

Обича боровите гори и скалите. И сътвореното от човешкия гений. Свири Баховите хорали на своето старо пиано. Мъките на Голгота – познава ги. От един от онези лагери, в които изпращат за назидание. Веднъж поискали от него да преведе два вола през зимната река. Трябвало да я премине като вододел между живот и смърт. И той прекрачил оттатък. За миг кръвта му застинала, вледенила се. Тогава чул – може би вече в отвъдното – призивните тромпети на Брукнер. И си припомнил живота. Оцелял.

Купищата книги покрай стените на стаята му растат. Сигурно вече напомнят скали. Зъбери, които търсят небето. Познава всяка страница. Големите мислители. Големите художници. Големите музиканти. Големите вечни градове. Големите епохи… Времената! Стои на предела. Сам вече е предел.

Днес, надвесен над света, продължава да твърди, че всяка точка от човешкото познание е среща с непознаваемото. Но има все пак някакъв универсален отговор, който обяснява всичко.

                И продължава любовта –

                през пръстта в очите ни,

                през мъха върху нашите устни…

ЗАЩО?

Пресреща ме по пътя. Иска да сме заедно. Не ме познава, а толкова ме обича! Защо? Радва се от цялото си същество. Така му повелява Всевишният – да обича без основания, при всяка случайност, заради самата любов. Тази любов, в която година след година се опитвам да проникна. Тайнствената, дълбоко закодирана същност на света.

Радостта ни е взаимна. Така спираме времето. След дъжда вечерният въздух мирише на пръст и влажна есенна шума. А иззад облаците вече предпазливо наднича новата луна.

Ето че стигам прага на къщата. Тук времето се завърта отново – влизам у дома. Тръгва си със смирение – без упрек, без съпротива. Нощта е дълга и хладна, нощта е на бездомните.

Ах, приятелю, ще ме научиш ли да разбирам света със сърцето си?

                Разсъмване

                В калта по пътеката –

                следи от лапи

© Александра Ивойлова