ТАКА ТЕ ПОМНЯ

ИВАН КРЪСТЕВ

08.04.1920 – 13.04.2013

ПОЕТИ

На Димчо Дебелянов

Понякога от мойте стихове
наднича месец, кървав като каска.
Поличба Божия ли ме зове
и аз забравям твойта земна ласка?

Забравям в къта малкия портрет,
писмата ти, дъхът им теменужен.
Опрял в прозореца лика си блед,
дочувам глас, че някъде съм нужен.

Излиза с бързи крачки. Зад рида
слухти и дебне като вълк войната.
Изправен срещу нея, аз ще бдя –
един поет, на пост сред равнината!

Ако загина – както и преди
под стрехите гнезда ще видят птици
и вместо мене друг поет ще бди
над старите кошари и орници.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЗИМА

Ако не дойде рано полъх зимен
и не застине твоят глас в леда,
ще станеш ти поет, макар безимен,
и ще оставиш, може би, следа.

Сега си само нежен стрък във ваза –
без слънчева леха, без дъжд и здрач…
А пада мъртва птица над перваза
студенобяла като зимен плач.

И зазвъняват дворните салкъми
на скрежа в гибелния първи лъх.
О, не завързвай шала на врата ми
и не задържай волния ми дъх!

А ми върни пак лятната вселена,
простора син пред моите очи!
(Забулена от скрежа, ослепена,
душата на прозореца мълчи.)

СЛЕД ГОДИНИ…

След години спрял пред твоя дом,
пред вратата с двете тежки брави,
аз ще си припомня мълчешком
обичта, която ти забрави.

Но когато свирна, дали пак
ще излезе малкото момиче,
трепетно като градински мак,
с бял шибой, на пазвата закичен?

Не! Пред мене пътната врата
някаква старица ще заключи.
И със груб, пресипнал глас в нощта
ще завий едно бездомно куче.

Чакай, братко, двама да скърбим!
Днес и аз съм със душа бездомна.
В тия плочи като стара стомна
мойта младост нявга се разби…

И притиснати един до друг,
ще си спомним обич и измама.
А над нас – несретниците двама –
ще заплаче звездният капчук.

СЪЛЗАТА НА МАМА

Така те помня: рониш кукуруза,
приседнала под дворната лоза.
На милата, на майчината буза
светлее неизбърсана сълза.

А в нея – отразено – що ли няма:
небе, трева, над вишната дима…
О, сякаш в малката сълза на мама
се е побрала цялата земя!

Иван Кръстев

Подбор: Павлина Петкова