ПОЕЗИЯ

Казват, че неговата поезия ражда украинската литература.

Казват, че неговите стихове пряко са повлияли и българската национална литература през Възраждането. Да, той е приеман за първоучител на българската поезия, с оглед влиянието, което е оказал върху творчеството на Петко Славейков, Любен Каравелов и Райко Жинзифов, като последните двама са и първите негови преводачи на български език.

Интересен е фактът, че поезията си пише на украински език, а прозата – на руски. Но, все едно какви изразни средства използва, неговите произведения и героите му винаги говорят езика на справедливостта и родолюбието.

ОМАГЬОСАНА

Широк – бушува Днепър, стене,

мотае вятърът сръдни –

върби огъва той зелени,

издига пенести вълни.

А горе месецът пустинен

се мярна в облачния мрак

и сякаш члун[1] в морето синьо

изплува и се гмурна пак.

Не са пропели и петлите –

безмълвна е околността,

бдят кукумявките в горите

и скърца ясенът в нощта.

[1] члун, (укр.) – сал

превод Нико Стоянов

***

Вятърът с леса говори,

шушне със тревата.

Плува лодка по Дунава

сама по вълната.

Плува лодка, с вода пълна,

никой я не кара,

та и кой ли да я кара –

няма го рибарят.

Тя доплува до морето,

а то я подхвана,

разлюляха я вълните –

треска не остана…

***

Къс е пътя – като пътя

лодки по вълната –

на сирака до чужбина,

а там… до бедата.

Добри хора – вълни хладни –

ще го попремятат;

после ще се чудят: що ли

плаче от обида?

А изчезне ли сиракът –

няма и да видят…

Санкт Петербург, 1841

***

Седя в неволя и безмълвен,

самин, от всички отчужден;

и с мъка търся да намеря

тоз, който би разбрал и мен.

Стремих се истина да диря

из человешки род голям,

но туй, което найдох в него

срамувам се да кажа сам.

Така живота се надсмея

над мен и моята съдба,

и скръбно младостта ми мина

със бури вечно във борба…

За туй, което е живяно,

добро да кажа – ще сгреша;

и пак ощ търся да открия

пред някой своята душа.

сп. „Листопад”, г. 1, кн. 29, 30 март 1914 г., превод: Стоян Дринов

ХЛАДЕН ЯР

Всеки има своя мъка

и тегло проклето.

И аз имам. Вярно, чужди,

но гризат сърцето.

Някой може би ще каже:

на кого е нужно

туй, което е заспало,

днес да се събужда?

Яр, например – та към него

няма днес пътека,

струва ти се, не е стъпвал

тук човек от века.

А замислиш ли се – спомниш:

път е тук минавал

от манастира на Мотра,

та до Яр преславен.

Някога Яр бил е лагер

бунтовен, хайдушки –

хайдамаците във него

чистили са пушки.

Сбирали се нощем, сякаш

от кръста свалени,

син с баща и брат със брата

във борба свещена

грозно за мъстят на ляха

за тегло и мъка…

Де изчезна, път човешки,

къмто Яр утъпкан?

Сам ли с тъмен лес зарасна,

или посадиха

тук дървета – да не дойде

някой в нощи тихи

за съвет: какво да правим

с пановете нови,

с тези ляхи местни, що са

на всичко готови?

Никой няма да те скрие!

Железняк тук броди

и към Уман гледа, чака

Гонта да си доде.

Не, не крийте, не тъпчете

светите закони,

не наричайте велики

страшните Нерони!

Царските войни свещени

вие не славете,

че самички не знаете

що вършат царете,

а крещите, че давате

душата си щура

за отечеството!… Мила

овнешка натура!

Глава слага на дръвника,

а защо – не знае;

че отгор на туй мръсникът

и Гонта ругае:

„Хайдамаците са банда,

разбойници черни.

Петно в нашата история…”

Лъжеш, кожодеро!

Разбойникът не отива

да умре свободен,

да разбие оковите,

що са на народа

сложени от вас… Сина си

той не ще убива,

за край роден не разбива

сърцето си живо.

Вий сте гарвани проклети,

вие сте бандити!

По какъв закон човешки

вие, паразити,

със земята наша обща

и с хората клети

търгувате?

Пазете се!

Добре се пазете.

Ще излъжете децата

и слепеца-брата.

Но бог няма да излъже

никой на земята!

Ще настане ден на радост,

на мъст и разплата.

Откъм Хладен Яр ще тръгне

огън по земята!

Вюнишча, 17 декември 1845

НА МАЛКАТА МАРЯНА

Ти расни, о моя птичко,

мое ало цвете,

ти цъфти, доде животът

не разбий сърцето,

доде хора не проникнат

в тихото местенце.

Дойдат ли – и ще откъснат

росното цветенце.

Нито младите години,

в красота увити,

ни кафявите очици,

от сълзи умити,

ни сърцето ти моминско,

що тъй тихо бие –

от очите ненаситни

няма да те скрият.

Злото вред ще те намери

и в сълзи горещи

мъки адски ще узнаеш,

бога ще кълнеш ти.

Цветенце неразцъфтяло,

мило, не цъфти ти!

Увехни, доде сърцето

бие неразбито.

Вюнишча, 20 декември 1845

***

Минават дни, минават нощи,

минава лятото; шуми

лист пожълтял; без капка мощ е

сърцето, мисълта ми спи

и всичко спи. И аз не зная

живея ли, или се мая

и доживявам сетен час –

ни плача, ни се смея аз…

Съдбо, де си? Съдбо, де си?

Никаква те няма…

Щом добра не ти се дава,

дай ми зла, но само

да не спя, щом ходя, боже,

да не се подмятам

като никому ненужен

гнил пън по земята.

Дай ми, дай да поживея,

хората да любя!

Не дадеш ли…нека огън

земята погуби!

Страшно е да си в окови,

да умреш в неволя,

но по-горко е да спиш ти –

и да спиш на воля –

да заспиш на веки-вечни,

без следа отминал

да не знаят дали жив си,

или си починал…

Съдбо, де си? Съдбо, де си?

Мъката ме гложе.

Щом добра не ти се дава,

дай ми зла, зла, боже!

Вюнишча, 21 декември 1847

***

Щом умра, ме погребете

нейде на могила

посред степите широки

на Украйна мила,

та скалите над водата,

Днепър и полята

да се виждат, да се чува

как реве реката.

Щом помъкне от Украйна

Днепър към морето

кърви вражи – аз тогава

планини, полета

ще оставя, ще отида

чак при бога в рая

да се моля. Дотогава

господ аз не зная.

Погребете ме, станете,

прангите счупете,

с вражи кърви свободата

щедро наръсете.

И в семейството велико,

свободно и ново

не забравяйте, спомнете

и мен с добро слово.

Переяслав, 25 декември 1845

превод Димитър Методиев

Подбор на текстовете и коментар: Габриела Цанева