ТВОИТЕ ОЧИ – поезия от Марин Маринов

ТВОИТЕ ОЧИ

Гърция ни гледаше от бреговете на Егея

с очите на маслина, с очите на оранжевите мандарини

и сънените мрамори, които се люлееха с вълните,

докато излязохме оттатък  островите вечерта,

оттатък маранята –

с корабният нос обърнат все на юг,

към други острови,

обвеяни от ароматите на Африка.

Така е хубаво, любов, да ти разказвам

в сипкавия здрач на вечерите цветните си приказки,

от хълмите да слиза нощната роса

и да не се чудя сутрин на цъфналата

непонятна роза

върху плочите от дялан камък и зелен

гранит,

под улука на стрехата;

котката е срязала дланта си,

капе, и ме гледа с твоите отсъстващи очи отгоре – бездънно синьо –

по-жестоки от глазурата над водовъртежа

в стихналия залив, наблизо

по пътеката край боровете,

посипана с иглички.

МОРСКО ЦВЕТЕ

Със залеза се спускам към брега

по хълмовете свечерени на морето.

Лодката се вдига по пурпурните гребени със бели ивици,

поклаща се, преди да се изгуби между две вълни

и пак изскача на високото,

цялата във пяна и солени пръски.

У дома

навярно огънят в камината припламва

и осветява Маргарита

седнала до кръглия прозорец.

Тя заплита нещо в сивеещата здрачина

и току поглежда между боровете

към стихналия залив.

Щом премина вълнолома

тя ще скочи от любимия си стол,

ще запали лампата

и припряно ще издърпа резето на вратата.

Ще ме изчака на пътеката във здрачината,

изящна като морско цвете

и ще протегне малката си длан:

– Виж, снощи се порязах с твоя нож,

а сега ми няма нищо.

Даже не личи!

НЕ БЪРЗАМ

42 градуса, 03. минути южна ширина,

изписа капитанът

в корабния дневник.

„Тук скрих скръбта си в първата четвърт

на младата луна.“

Сигурно ме чуваш още,

но аз за никъде не бързам, останал на

чакълестия бряг

с натрошена сол и едър пясък,

и нощ след нощ

вълните ми разкриват виновните си чувства.

Сигурно ме чуваш, достатъчно е да си будна

от другата страна на времето,

с летния възторг на чучулигите в полето,

а тука ми е северно под лудите съзвездия,

които сменят непрекъснато местата си

и се забавляват;

и как ме доближаваш, доверчиво, 

прозрачна чак до костите в следобеда,

с една препаска само, червена като

кръвта ти;

държа те още над водата пъстроцветна  –

сякаш че паунова опашка в огледало –

държа те като младенец и нито полъх, нито глас:

следи по пясъка от нежните нозе на видра,

капки кръв –

оронени листа от дива роза по скалите.

ТЯ, ПОСЛЕ

Подминават хората съборената порта

на дворче с калдъръм и зеленясала чешма.

А ти се спираш с наивно любопитство,

надничаш през прозорчето в унилата къщурка,

и се виждаш:

разгърнал ръкопис до газената лампа,

старателно дописваш стиховете на поема,

без да бързаш, без да се вълнуваш.

На железния креват до теб лежи

последният приятел,

завит с чаршаф, преметнат през главата.

Навярно е издъхнал в ъгъла,

додето е прикърпвал старите ти мрежи

и е разказвал нещо в строфи.

Легендите така се раждат.

Но това е после.

Сега плисни вода върху лицето си от старата чешма

и бързай към пристанищната глъч по слънчевите улици,

защото тя е уморена от дългото пътуване,

от чакането,

купила си е цветя и красив подарък –

малка статуетка.

На тебе ти остава само

да се втурнеш радостно към нея през тълпата,

да я вдигнеш на ръце,

да й кажеш, че си закъснял, защото…

Другото е после.

© Марин Маринов