ТЕ ОБИЧАТ АСЕНОВГРАД – избрано от едноименната антология
АСЕНОВГРАД
На тоя ъгъл някога бе входът на театъра.
Тук имаше смокиня и гръцко кафене.
На тая маса сядаше по залез вятърът
във пардесюто си от бяло кадифе.
От покривите вечерта се спускаше
в прекрасната си рокля, със златни обеци,
от черните яки на сивите си блузки
врабчетата я дебнеха като крадци.
Под клоните на явора минаваха близначките,
в широките си шапки приличаха на гълъби,
от купола на църквата луната като врачка
чертаеше пред тях блестящите си стълби.
Пред шадравана дълго свиреше латерната
на къдравия Джорджо вечерното танго
и Евтали минаваше – фаталната, неверната,
косите ú заливаха смълчаното ларго.
Тя спираше красива и загадъчна пред вятъра,
с последния файтон напускаха града,
а старият часовник затваряше театъра
и сваляше с бастуна си звезда подир звезда.
И сенките се срещаха на тоя ъгъл някога…
Тук бе на детството ми целият пейзаж,
когото ветровете откраднаха, съблякоха,
погребаха – и го превърнаха в мираж!
Екатерина Томова
АНАТЕМАТА
Днес не ми се говори за предания.
Ще налея по една малка мастика
и ще седнем с моите вечни приятели
около бързо събрана трапеза
на припек.
Някъде долу ще се движи градът,
ще се смеят, ще се разхождат хората.
До Анатема свършва ежедневният път
и започва към планината погледът.
На Анатема като на сетния ден
ще похапнем, ще пийнем,
ще си кажем думата.
После пак ще сложим товара на гръб
и ще тръгнем надолу
през гора от люляци.
Елена Диварова
ЗДРАВЕЦ ОТ АСЕНОВА КРЕПОСТ – автор
Вземи диханието в тази китка здравец,
вземи небесен лъч от моите очи –
на този поднебесен трон
най-царствената тишина мълчи.
Асеновата крепост като кораб
се плиска над зелените вълни,
кипи наоколо Клокотнишката битка –
от върхове, дървета и скали
пропадат рицари и византийци.
Погребва ги дълбокото дере
и камък над главите им тежи –
над пропасти, над робства, над разруха
Асеновата крепост се държи.
Летят край куполите литургийни птици
и плава като кораб през море Асеновата крепост.
Планината се плиска в хоризонта и реве
и всеки бор е българин в земята,
издигнал сабя срещу врагове…
Ти взе от мене здравец и внезапно
камбаната вековна проеча:
с два пръстена от планината златна
Родината на крепост ни венча.
Никола Гигов
ЕХО ОТ МЪЛЧАНИЕ
Аз не съм те измислила в тъмното
и не съм те живяла насън.
Беше истинска, жива и сбъдната,
беше всичко, което не съм…
Като спомен не бях те отгледала
от слепени парчета живот.
Ти във гърлото беше заседнала –
доброволно оставах ти роб.
И се втурвах по пътя ти стръмен,
все нагоре, нагоре вървях…
Но не ме разпозна и се върнах
като дъх, като вик, като грях.
И не знаех дали съм сред живите.
Скрита в мисли, с тревожни очи
се събирах и вярвах, че има те.
… Ако си ехо защо мълчиш?
Емилия Петрова-Зъбова
ОДА ЗА ЕСЕНТА
Есен мистериозна,
достоен войн на
сенките.
Отдаваме ти почит
да ни подариш
сълзата си
и да разкажеш своята
мъка.
Оставаме в твоята
власт, безмълвни и
очаровани от
наметалото,
с което ни обгръщаш
топло.
Не се разбулвай
и със сладост лека
проникни чак до
корените ни,
като топлина от
изпечени кестени,
да ни вдъхнеш една
друга надежда,
да се сгреем с любов!
Антонио Стазола
Превод: Емилия Зъбова
ODE ALL’ AUTUNNO
Ti rendiamo omaggio,
autunno misterioso,
degno guerriero
d’ombre,
che ci fai dono della tua
lacrima
e ci racconti la tua pena!
Al tuo passaggio
restiamo muti,
e sbalorditi dal tuo
mantello
che ci scivola addosso
caldo.
Tu non ti distrai,
e con lieve dolcezza ci
penetri
fin nelle radici,
come il calore delle
caldarroste,
ad insegnarci
un’altra speranza,
a riscaldarci d’amore!
ЛОЗА
И както да ме режете и кършите,
филизите ми ще пораснат пак.
Разлистена от корена до вършето,
ще зеленея от зори до мрак.
А раните от острието хладно,
отронили сълзи от кехлибар,
ще се затворят бързо и отрадно
ще залюлеят новия ластар.
От лоното на чернозема топъл
към хладния лазур се извисих.
И приглушен бе първият ми вопъл
от вятъра, когото приютих.
Като змия ще те обвия здраво
във прилива на пролетна мъзга.
И в зимен скреж, и в лятната жарава
ще те притискам с винена тъга.
През есента – засмяна, утаена –
ще те прогледна с гроздови очи.
И в кипнала от дрождите вселена
ще ти е сладко. И ще ти горчи.
Светла Караянева
НЯКОЙ НА НЕБЕТО СВИРИ НА ПИАНО
Музика в Градината вали на капки –
ноти.
На Душата ми клавишите натиска някой.
Не натиска – гали…
Помилвана. Притихнала. Докосната.
Душата като никога е цяла.
Разсъмва се…
Розите в Градината потръпват.
Ангел е дошъл да ги погали.
Усмихват се насън в роса от капки –
ноти.
Някой на Небето нежно свири на пиано.
На Земята музика вали…
Рамела Бохосян
АКО АЗ СЪМ ДЪРВОТО,
останало в здрача само,
ще разлистя клони за малката птица
да има къде да се скрие.
Ако аз съм цветето,
опънало шия нагоре
ще подаря на пчелата дъха си
да го отнесе надалече за някого
в капката мед.
Ако аз съм човекът,
когото си чакал,
да помълчим,
да изпратим заедно залеза –
той в някакъв кратък миг
прилича на изгрев.
Стефка Тотева
ЧЕШМАТА
Тази чешма,
до която пътят залита
и минава през няколко залеза,
пак ме чака там, на открито,
камък вкопчила в черната пазва.
И ме кани
с тиха песен изплакана
на моята си амнистия –
живота да ми върне отнякъде
и душата ми да почисти.
Да измие праха и чернилката,
да сложи ред в тънката струя…
Пред чешмата ще коленича –
до болка ще се събуя.
Ще ме носи пак тихият ромон
към момичето с плитка през рамо.
И редят се капки и спомени.
И е тихо –
до незабравяне.
Славка Зашева
СКИТНИЦА
Душата ми се сви от тичане!
Сега мълчи и си почива.
Ала с жарта на малка скитница
пак облаците в мене срича.
Понякога догонва вятъра,
а друг път през глава се крие.
Пътува винаги за някъде,
подобно весело хвърчило.
Тя винаги е нежна, искрена.
Усмихната, ръка протяга.
Дори когато съм потисната,
с прегръдката си ме надбягва.
Щом с поглед кротък заговори,
отново пак за път се стягам.
Като написано писмо е,
с което моят сън си ляга.
Душата ми е пъстро птиче,
криле за дълъг път разтворило.
Гнездят мечтите ú обичащо…
И в тях се смея, без да споря.
Спаска Попова
АСЕНОВГРАД
На Йордан Кожухаров
Градът на цар Иван Асен –
пресечна точка с меч и огън.
Сега е светло озарен
във незабравен кът от Бога.
Присъстват знаците
в икони и скали,
опазвани през векове с омая.
Легенди, тайнства, саги и борби,
преплетени във шепота на Чая.
А ти докосваш всичко със дъха си,
със словото градиш вселена чиста.
Вечерник пролетен край тебе ръси
като дъждец отронен цвят и листи.
Градът и след русото лято е в плен
от светлината – пастелна и кротка.
И мъдър е тихият есенен ден
с неуловима въздушна походка.
А засветят ли бакърено тревите
върху шарената черга на баира,
ще затъгува лятото,
ще запримира
по сребърните струни във косите…
Цвета Михайлова
ЕЛЕГИЯ
И си мисля – един ден
ще съм жилав корен,
в ръцете на ветровете.
Недодялан, чепат клонак
на самотна скала в сянката.
Лепка в ботушите на съдбата.
Срутена каменоломна.
Зелено листо на суха бреза.
В тиха дъбрава- на реката бързей.
Грешка на звездоброеца.
Изгубен петак.
Непозната антика.
Или стенобойно оръдие,
ако има стени както сега
…между хората.
Радка Атанасова-Топалова
ВРЕМЕ
Ще се отбивам пак, ще се отбивам
на спомена в залязващия здрач.
Дойдох за миг. Дойдох и си отивам
среднощ като нестихващ плач.
Бих искал само да си поговорим,
че цяла вечност премълчах
с тъгата на самотни метеори,
с безброй звезди и звезден прах.
За себе си сега ще ти разкажа,
че много малко споделих.
Препускайки след сенки и миражи
превърнах болката си в стих.
Но миналото няма да възкръсне.
Притихнал е вселенския парад.
Сега е вече много късно
и няма връщане назад.
Почакай ме край нощния прозорец.
Там тъмно е от чакащи очи.
Когато тишината заговори
ще помълчим. Ще помълчим.
В безкраен път, в безкрайна върволица
прелитат птиците без глас.
И, ако кацне на перваза птица,
да знаеш, че това съм аз.
Ради Радев
ЕНЬОВДЕН
Щурците –
чуваш ли щурците?
Вопъла, замръкнал в две крила.
С листенца как докосват се брезите –
утихващи,
по-призивни след миг.
Над хълма светъл взор,
безмълвен
и съживени пръстите…
Дали ще сме виновни?
Как близо,
колко искрено
небето вещае древния си код –
космически,
неразгадани символи.
Омайник-стрък ни прекадява
и изтриваме сълзите на трева.
Милена Стоянова
ОБЪРНИ СЕ С ГНЯВ НАЗАД
Обърни се с гняв назад,
когато много си обичал,
избягал от душевния си ад,
едно любимо име сричал!
Не можеш да си хладнокръвен,
когато някой те предава
и потъпкал си душа безмълвен ,
а искрите са раздухали забрава.
Обърнат ли ти безразлично гръб,
бъди гневен, не прощавай!
Застанеш ли на кръстопът,
гаси пожара и веднага се спасявай!
Огънят опасно овъглява.
След себе си оставя пепел, прах.
В лапите му не оставяй
душа за въглен, звънчета весел смях.
Пак съм жива.
Отново оцелях!
Нели Бекярова
Избрах смъртта
пред дългата агония
заради свободата да направя
избор
и да бъда себе си до края.
Боли ме за слънцето,
за песента и гълъбите
сутрин,
за неродените звезди
и за приятелите…
В ОЧАКВАНЕ НА ЧУДОТО
Назад
не искам да се връщам,
но не мога,
защото там,
назад
във времето,
са пътищата
към звездите
на детството
и любовта,
сънувана
и несънувана,
зачената със болка
и очакване
на чудото,
превръщащо света
във приказка.
Надежда Бонева
МЪЖКО ВИНО
Поел дъха на върховете,
вечерникът разнася хлад.
Станимашкото вино свети
от чашите в рубинен цвят.
Земята му е дала сила,
маврудът – тежкия нектар.
От него богове са пили,
юнаци са гасили жар.
Едничка глътка и отлита
чернилката на твоя ден.
Изгрява радостта в очите
и пак си млад и вдъхновен.
Разкъсваш всякакви вериги
и гребваш мека ведрина.
Асеновата крепост вдига
стремежа ти към светлина.
Долавяш устрема на Чая,
дочуваш плясък на крила.
Щастливо слънцето играе
и пеят плодните поля.
И пак отпиваш. И рубинът
разлюшква весели лъчи.
Искри проблясват в това вино
и бодра музика звучи.
То носи тръпката на юга,
тракийски ек и бистрота.
Станимашкото! Няма друго
по-мъжко вино на света!
Петър Динчев
Подбор на Габриела Цанева
от антологията „Те обичат Асеновград“, съставители Иванка Лапавичева и Йордан Кожухаров
