ТОВА Е ЛЮБОВТА – Севдалина Тодорова

ТОВА Е ЛЮБОВТА – импресия на Севдалина Тодорова

Човек не може да повярва как лети времето през зимата. Двата месеца наистина препускаха по заснежените улици като шейна в слънчев ден. Прекарах ги, всичките еднакви, в неистови планове да се справя със самотата. До вечерта всеки един се стопяваше подобно на снега в кокетната градинка пред дома ми. Вятърът издухваше и останалите малки бели островчета и идеите в душата ми с еднаква настойчивост. Това била любовта, значи. Дори и след четиридесет години оставаш неин пленник. Дори и обектът на цялата тази душевна бъркотия отдавна вече да се беше слял със земята…

По едно време, някъде към средата на февруари, цъфнаха кокичетата. Бяха едри, на туфи, и се белееха зад шпалира на елегантно подстриганите туи. От моята ръка засети. Снегът се беше стопил точно тогава и кварталните котки, които смятаха за свой дълг да подмокрят градината всеки божи ден, ги подминаваха внимателно, дебелите им рунтави опашки майсторски заобикаляха храстчетата. Очите им светеха в тъмното: хитри, човешки.

Понякога отивах към голямата, боядисана в синьо моряшка сграда, където с години изкачваше стълбите той – моят съпруг. Обичаше корабите, така както преди него ги обичаха баща му, чичо му и цялото онова поколение механици, възпитаници на морските вузове. Останаха делата им и имената им. Последният път, когато уж случайно минах оттам, вратата се отвори и навън се изсипа огромна човешка маса обикновени български мъже, свързали живота си с морето. Затърсих с надежда да открия поне едно познато лице, което да присвие сърцето ми в някакъв спомен. Нищо. Момчетата – млади и не толкова, очевидно бяха на някакъв семинар, запушиха, разприказваха се…

В съседство имаше цветарско магазинче. От онези, дето сами си размножават розите в далечен парник. Купих една червена, катерлива за градината, за мен, за него също. Знаех точно къде ще я засадя: там, където той предната година направи арка за рози, укрепи я и я боядиса в нежно бяло. Отстрани остана една празнина от неприхванала се друга червена. От тази арка и сега отскачам право на подпорната стеничка, покрита с многоцветни камъни, пак от него подредени. Спомням си как я прави през лятото, как все питаше хубава ли става и как в един притъмнял вече ден каза, че е стигнал живия плет от лаври и че вече не се виждат шарките, това щяло да бъде…

Живеех между двете къщи – едната в града, другата всред природата, носех растения от едната градина в другата, плевях, торях, тъгувах. Когато вече ставаше много студено и неуютно, оглеждах притихналата, почистена, подрязана и спретната градина на вилата, прибирах всичко от двора, заключвах къщата и се сбогувах на глас, както правехме това и преди. Портретът му, който ме гледаше неизменно от перваза на прозореца, а и понякога се разхождаше с мен под фанелата ми, прибирах за зимата в стаята. Целувах най-топлите, светли очи на света и се сбогувах. Само до пролетта.

В градската къща държахме малка масичка, превърната в приятен кът. Там, сред сувенирите на големите християнски празници, свещи, миниатюрни вазички с цветя, нареждах снимките на деца, внуци и неговите. Понякога ги размествах така, че да излязат напред онези, които бяха свързани със събитието на седмицата: раждане на дете, годишнина, рожден ден, помен. Смествах и дребните му лични вещи, разглеждах ги отново и отново.

Това била любовта значи: да не можеш да забравиш. А защо, моля ви се, само четиридесет години? Нима не можеше да се събуждаме един до друг поне още десетина?!? Кого да питам? Него най-малко. Дали вярвам, че се рее някъде в безкрайния светлинен лъч над земята и ми нашепва, че още ме обича? Разбира се, той умееше това и приживе, правеше го нежно, добродушно и истински.

Като дете ме дадоха на цигулка. Не че не свирех старателно като всички седемгодишни, но по-ми харесваше да сложа сака на гърба и ида на басейна да плувам. Пред блокчето ни имаше кошове за баскетбол на червена сгур само. Много топки и кецове скъсах там, играейки почти винаги сама, упорито тренирах тялото и волята си. Мислех и се надявах да стана добра. Цигулката и родителите ми обаче не отстъпваха. Когато се оженихме, глупаво я захвърлих на тавана, където беше и тази на баща му. Как ще свиря пак, сериозна жена с две деца и кариера? На няколко пъти през годините подновявах усилията, докато той не ми купи нова, и вече на години не тръгнах да преоткривам класиците. Свирех му вечер, в зимните нощи, застанала на прага на стаята, а той се оставяше на дрямката, блажено изнурен от изминалия „морски“ ден. Не казваше нищо, само леко и учтиво се подсмихваше.

Сега, когато вече го няма, пренесох навика и в лятната нощ. Когато се стъмни, загасях лампата и музиката се разнасяше през стените, чак до гората. Силно ме конкурираха само щурците, които все пак се оказват по-издръжливите изпълнители.

Това значи била любовта: да го търсиш настойчиво всред искрящите звездички на небосклона в тиха вечер и да питаш наивно от дълбините на душата си: къде си, къде си-и-и?!? Или в последните му дни, повдигайки изтощеното му тяло и натискайки кислородната маска върху измореното лице, от което ме гледаха безмълвно прекрасните, големи зелени очи. Леглото – болничното, беше съвсем тясно за двама ни и никога не сме били по-близо един до друг от онези ранни мартенски дни и нощи. Силите му стигаха само да гали китката ми…

Знае ли сега, че цъфна червената роза на арката? По-прекрасна никога не е била. Иска ми се да я види отгоре и той, защото това значи била любовта.

© Севдалина Тодорова

Author: gabriell-e-lit

"Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства е издание на Издателство gabriell-e-lit, регистрирано на 6 декември 2018 г. от д-р Габриела Цанева.

3 thoughts on “ТОВА Е ЛЮБОВТА – Севдалина Тодорова

  1. Госпожо Тодорова, толкова е прекрасно това, което сте написали… Аз рядко се вълнувам от проза, но Вие ме разплакахте. Все по-рядко срещам истински, искрени, дълбоки, разтърсващи художествени творби. Поздравления. Чувствам Ви близка, сродна душа.

    1. Благодаря ви за сърдечния отзив, за съжаление – късно го видях . След няколко тъжни години, наскоро у мен се втурна неудържимо усещане за силата на любовта не само в интимен план, а и между хората – силно пострадала от новите реалности… Убити жени, еднополови бракове, демографски проблеми. Важно е децата да вярват в истината за живота, че „единственото, от което се нуждаят, е любов”.

  2. Истинско литературно бижу! Поздравления за авторката!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *