ЗА ЛИЧНОСТТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА ТОДОР ЦАНЕВ – бележки на Габриела Цанева
Истинското ми познанство с Тодор Цанев, със съкровеното в неговата личност, се случи през лятото на 1990 г. Тогава започнах да търся истината за борбите на опозицията след 9 септември 1944 г. срещу утвърждаващата се тоталитарна власт на комунистическата партия в България. Трябваше да извървя този път, исках да го извървя – дължах го на себе си и на паметта на едно момиче, сестра на баба ми, осъдено на смърт и разстреляно на 23-годишна възраст на 29 април 1952 г. като „враг на народа“… Срещнах се с много хора, някои от тях споделиха с мен спомените си и станаха герои в документалната ми повест „Миналото в мен“ – техните истории ми помогнаха да я напиша…
В един горещ юлски ден Тодор Цанев започна своя разказ…
* * *
…Когато завърших гимназия, започнах работа на гарата. Бях на 18 години и бях повярвал в комунизма…
…Работех на кантара. Селяните идваха с каруци. Теглех пълните каруци, разтоварваха, теглех празните каруци. Записвах наряда. Отиваха си – слаби, прегърбени, унили…
Веднъж ме среща един човек и ми казва: „Благодаря ти, момче. Тя, сламата, беше малко гнила, пък ти се направи, че не я виждаш. Спаси ме.“ И ми стиска ръката. И в очите му виждам – спасил съм го. Аз не бях забелязал гнилата слама, но вече знаех – нарядите са непосилни…
Нещо се пречупи в мен. Дните се влачеха – дълги и горещи. Идваха и си отиваха каруците със слама. Но вече знаех – нещо трябва да се направи. Нещо да се промени.
…Една вечер се събрахме аз, Стефан Станчев и Мишо Райков. Решихме да напишем позиви. Написахме ги с печатни букви, с лявата ръка – момчешка работа. Много криминални книжки бяхме чели. Цяла нощ писахме – ставаше бавно. Но на другата сутрин улиците осъмнаха с позиви.
Усмихва се братовчедът на баща ми. И очите му се смеят иззад дебелите стъкла на очилата. Разказва увлекателно, красиво. Срути се границата на времето. И само подвижното му лице е връзката ми с настоящето. Разказва Тодор Цанев за миналото. В очите му има топлина. Няма обида, няма омраза. Само топлина и смях.
Вечерта е напреднала. И аз питам: „Имало ли е организация и каква е била целта й… Или само хлапаци са пишели позиви.”
А той ме гледа вече сериозно и казва: „Целта беше да се възстанови опозицията.“
Мълчание. Тик-така часовникът. Гледам снимката на бабината сестра. 23-годишна, вече по-млада от мен. Гледам очите й – спокойни и строги. Гледам чертите й – меки, овални, по-скоро детски, отколкото женски. На тази снимка тя не е с ученическата си униформа и изглежда по-близка, по-днешна. И още по-невероятна изглежда присъдата й. Още по-невероятни изглеждат смъртта и борбата й… Но вече знам – тя е била лидер на опозиционния Земеделски младежки съюз. И след забраната на опозиционните партии и сдружения тя се е борила – за възстановяването на дейността им. Борила се е – да има опозиция в България, да има свобода… Борила се е и не е била сама.
Хлапаци, на границата на детството и младостта, са тръгвали срещу системата, заплашваща да ги унищожи.
Младежи, преминали през затворите на старата система, са тръгвали срещу новата – заплашваща да бъде по-жестока от тази, на чието място е дошла.
И зрели лидери, неспособни да се откажат от парламентаризма.
Борили са се срещу обстоятелствата и времето и са били смазани.
В старата къща сме, в задния двор. Аз и татковият братовчед. Жужат пчелите, миришат цветята, лято е.
…Когато ние започнахме, опозиция вече нямаше. И същински дружби от по 300-400 души вече нямаше. И комунисти по душа вече нямаше. Бай Нено Бърденски, той беше истински, самообеси се. Йордан Коларов си сряза корема… Когато ние започнахме, създавахме групи от по 3-5 души. Говорехме с хората, окуражавахме ги. По това време бай Цанко Мечето и Димитър Ковачев бяха вече нелегални. Обхождаха селата, правеха събрания за възстановяване на дружбите. Свободни хора бяха, волни. Но вече имаше предатели. И през 1950-а съдиха ръководителите на Окръжен Земеделски център 1…
Мълчание. Няколко секунди, половин минута.
…И нас ни съдиха… зимата на 1951-ва… затвори, лагери.
Мълчание. Няколко секунди, половин минута. После се усмихва.
…Не мисли, че в затвора всеки ден беше 24 часа ад. Ние и там живеехме и имаше хубави мигове. Ние бяхме млади. И оцеляхме.
Поглежда ме и казва: „За първи път в Белене усетих, че ще оживея.“
…Сутрин рано отивахме на работа. Вървим, въздухът е свеж, дишаме с пълни гърди. Усещах как мускулите ми ликуват. Беше през 1954-а. След толкова години в затвора бях зажаднял за движение, за труд, за простор… А островът беше голям…
Разказва Тодор Цанев за Белене. Разказва, усмихва се – с тъга по младостта. И го питам: „В затвора по-страшно ли беше?”
…Убиваха… понякога.
Но там срещнах големи личности.
Когато влязох в затвора, знаех много по-малко за свободата и човешкото достойнство, отколкото когато излязох оттам…
Габриела Цанева, в-к “Народно земеделско знаме” брой 179/08.11.1991 г.
…Когато влязох в затвора мислех, че съм най- младият. Но имаше и по-млади. Годините минаваха и все по-млади идваха. Забранено ни беше да казваме, че сме политически затворници, но все едно, познавахме се. Идваха – 1954-та, 1955-та, 1956-та… Идваха отвсякъде. От Сливенския балкан, от Родопите – Петър Стойчев, Костадин Щерев… Така разбирахме, че не сме сами. Разбирахме, че навсякъде в страната е имало хора като нас – недоволни от това, което става… и решени да го променят. Да се борят…
Тъжен, замечтан, отнесен в миналото. Тишината в стаята е осезателна. Ако протегна ръка, ще я докосна – плътна; притиска ни. И ни отделя, отдалечава ни. Него – затваря го във времето, което е преживял. Мен – оставя ме навън – чужда. Миналото се докосна до мен. Видях го, преживях го, запомних го. Но тишината – плътна, гъста, ме изолира и изхвърли с четиридесет години напред в бъдещето, днес, където ми е мястото. За да гледам и да слушам, да пиша… и да възкресявам – мъртвите спомени и мъртвите в спомените, и мъртвото в нас.
…Старал съм се рядко да съпреживявам тези години. Рядко разказвам…
Угаснали са очите му. Животът е останал някъде там – в затворите, в Белене. Блуждае погледът, отнесен в миналото. Тъга. Тъга се процежда – от високото чело, от скулите, от отпуснатите бузи под тях, от отпуснатите рамене и неподвижните ръце, от умореното тяло. Тъга…
А после устните се усмихват – топло. Бузите се разтеглят, веждите се вдигат. Лицето оживява и ръцете оживяват, раменете се изправят; в очите има живот и светлина.
Тишината вече не е плътна, не ни разделя.
Отишло си е миналото и животът днес ни принадлежи.
За да го променим.
Габриела Цанева, из „Миналото в мен“, изд. „Сеяч“, В. Търново, 1994, изд. LiterNet, Варна, 2010, изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2020 г.
Габриела Цанева
