ТРИПТИХ “ДЕЦА” – хайбуни на Александър Алекс. Дъбнишки

Ловецо на водни кончета,
в кои ли днес предели
скиташ?

Чийо-джо (1703 – 1775)
(Превод: Крум Ацев)

СТЪПКАТА

Проходил съм късно. Баща ми бе търсил
покой за умората си при майка ми, а аз съм
бил оставян да лежа. Нещо ме е учело на
самота.
Един ден в дома ни дошло ново слугинче.
Младо момиче. Сигурно ме е харесало. От
майка ми до мен са стигнали думите му:
„Кака ще си го проходи.“
Къде ли си сега, моя първа стъпко, моя
първа опора? Ела, седни до мен.
Да ти разкажа за пътища …

Огледало.
Отдръпва се от теб.
Вика те.
Отвъд себе си.
Не може да се обърне.

ДОМ

Кладенецът. Бе най-интересното нещо в
двора на къщата. Повдигнат на пръсти, обичаше
да се взира в мрачната му дълбина. Нейде
дълбоко, дълбоко проблясваше светъл кръг.
Можеше да го съзерцава неспирно. За него
това бе Луната и вярваше, че тя денем живее в
кладенеца. Една вечер той скришом стоя до
прозореца, за да види как Луната ще излезе от
там. Завариха го заспал на стола. На сутринта
поиска да го спуснат с кофата в кладенеца, за
да пипне Луната, след което на капака увисна
голям катинар.
Плака дълго за затворената Луна.
Вечерта тя пак си бе на небето – по-силна от
родителите му.

листо в реката
докосва отражения
отминава

УТРО

Знаеше… Беше го разбрал преди време и се
постара да изпълни дните си с недовършените
дела. Все пак пред него бе някакъв интервал.
Сега вече съзираше края му.
Една вечер започна да гали жалостиво котката.
Толкова му бе мила. Като да бе целият събран в
нея. Никога досега не бе усещал такава нежност.
Целуна я и неусетно заспа.
Следващата вечер това се повтори. Без да го
съзнава – то само си дойде. Сякаш някой му
напомняше, че дължи нещо и на себе си.
Така и вечерите ставаха по-малко пусти.
С по-малко очакване.
Виждаше се вече дете.

луна
един докоснат облак
потъва в тъмното

Александър Алекс. Дъбнишки