ТРИПТИХ УТРО – поезия на Александър Алекс. Дъбнишки

РАННОТО УТРО

В ранното утро,
когато слънцето на смисъла още не е изгряло
да покрие полята с омарата на привичното,
когато росата по тревите все още е тук
и гаси пепелта на удобните думи,
ти ставаш с босото желание да виждаш
и тръгваш край нещата още необлекли
прастарите дрехи на спрялото време.
Тук-там още примигват прозорците
на бавната нощ и ти искаш да ги разтвориш,
забравил какво значи приличието на дверите,
само и само да не спре търсенето в утрините
тъй кратки и бременни с НЕ.
Вървиш
и нозете ти изписват по асфалта
страниците на друг тълковен речник.
Бързаш, дочул колите, миещи улиците,
а нещо трябва да остане до идното утро,
защото иначе градът става
само една изчистена лудост.
И ето го изгревът
и денят отново си ляга в удобното ложе на навика,
за да го изхвърли вечерта в уличната кофа на времето.
А неизметената стъпка вече те вика
да я откриеш със сомнамбулното убеждение,
че ще има четец.

*

Четецо, четецо,
как ще върви погледът ти:
отляво надясно или обратно,
отгоре надолу или пак обратно?
Кои ще са твоите думи тогава:
сухите пукнатини по земята
или дъждовните ручеи?
Или йероглифният полет на птиците?
Или дирите на светкавиците?
А виждал ли си, четецо,
как драскат по стените
изпочупени нокти последни слова?
И тогава, там, където си ти,
ще имаш ли очи за тях?
Защото и сега още си сляп.
И новороден даже не си.

*

А ти, изкусителю на слова,
с какво ще изпълваш лавиците
или каквито там вече нови
гробници на думи ще има?

Монреал, Канада

ПАЛИМПСЕСТ

Нощем
душите се отварят
като страници
от ръкопис на сънища
и ти четеш от него
ред след ред.

И ти си низ от редове,
полузабравени,
а паметта е палимпсест
и в него
част от теб със сто ръце
не спира
буква подир буква
да танцува.
Къде сте светове?

И кой изстъргва палимпсест
отново да повтори
писаното върху него
А как би искал…

Отронили са птиците пера…
А танцът
си остава същият,
макар със сто ръце.

ПОЛЕТ

Ти, гоненият от себе си,
вечно настиган, настигнат
от нещо в теб поселено,
ти, станал ръка
да усетиш само ужаса
на едно невъзможно докосване,
ти, ти не си вече тук.
Ти, нетърпеливият,
който тичаш
към ръба на бездната,
викаш я,
ти все още
можеш да спреш −
понякога с укор към себе си.

И идва мигът на раздяла
на земя със нозе,
плът напускат криле.
Говори ми тогава за пътя нагоре −
път вече не твой,
говори, побързай,
бездната свършва,
въздуха драскат ръце.
Между зъбите скърцат, утихват
невъзможни слова.

С гримаси ги следва лице.
Мостът на самоубийците

Швейцария

Александър Алекс. Дъбнишки