ТРИПТИХ ХАЙБУНИ – прозаични и поетични фрагменти от Александър Алекс. Дъбнишки

УТРО

То започваше внезапно с болката от схванатите мускули на крака, сякаш писък на нажежено острие във вода. Тогава цялото ми съзнание потъваше в изпънатите нозе, докато болезнените талази постепенно заглъхнеха. И тогава идваше, макар и само за миг, усещането, че светът се е свил до телесната ми представа за мен и в който утрото бавно нахлуваше със студа на въздуха и чуруликането на птиците – един химн на изцелението. Но и това не траеше дълго – низ от трябва ме прокуждаше от леглото в рояка на дневните задължения и трябваше да се извърти целия ден, и нощта да настъпи с изтърваната на гърдите книга, за да спре търсенето на слово за нищото.

угаснала свещ −
звукът на вятъра
в тъмното

обгърнат от води
аз усещам
Слънцето

ДЕН

Съмнало се е. Мъглата вън е плътна като вода, така че не се виждат дори съвсем близките дървета. От леглото не съзирам слънцето, но и то със сигурност е само бледожълт, почти незабележим кръг. Едно измъчено чувство за замръзнала неподвижност едва се крепи в съзнанието ми. Нещо съвсем малко ме дели от пълзящото към мен усещане, че светът, поне този, затворен в стаята ми, е започнал незабележимо да се движи надолу.

о, поглед мой,
пада ли Слънцето
към Земята по залез?

С усилие устоявам на напиращата в мен дума пропадане за това движение. Иначе всичко друго си е на мястото и е както обикновено: и нежеланието ми да стана, въпреки чувството на глад, и мяукането на котката, която иска ежедневната си частица внимание и ласки. А усещането за движение надолу не преминава и заедно с него все по-трудно ми е да овладявам поривите си към тревожно ставане и излизане от жилището. Все още успявам, все още съм неподвижен в леглото, все още мога с мисъл и слово да съхраня един разумен свят край себе си.
Докога?

болезнена утрин
болезнена земя
чака залеза.

И ме оставя сам.

“И ето,
към мен скришом долетя дума,
и ухото ми улови нещо от нея.”
Йов, 4,12

НОЩТА

Сред неспирния низ от части на денонощието без слънце тя ме спохождаше рядко. И както сомнамбул тръгва да блуждае, протегнал ръце, по невнятните пътища на съня, така и моята протегната ръка с писалка в нея ме повеждаше по невидимите пътеки на белия лист. Началото бе дума, фраза, понякога завършена мисъл, но след нея изпод пръстите ми изтичаха ред след ред. Бяха
утрини, когато мислех, че някой от неведомо някъде ме обсебва за да вае форми на частици свой свят, но след прочит откривах само мои моменти, толкова лични, че бе невъзможно да са били дадени и другиму. След този сонм думи усещах присъствието не само на слова, но и на нещо отвъд
тях, нещо, което бе различно от мен – будният, нещо, което ме бе направило друг. И този, другият,
бе водил ръката ми, а след това тихо ме бе оставял да го търся в написаното, да се опитвам да открия името му сред рояците звуци на нощта. След настъпилия нов ден нощта ставаше пак същата – частица време без слънце, а понякога и без луна, но аз вече бях дарен с усещане и само името ме делеше от битието на знам.
видях –
толкова различно от
знам,
колкото аз
от мен самия

Александър Алекс. Дъбнишки