ТЪРСАЧИТЕ… – анонс за новата книга на Цонка Великова „Търсачи на надежда“

Цонка Великова и издателство „Фараго“ отново са търсачи, този път на надежда.

Още в началото на годината, малко след виртуалното ни запознанство, авторката на „Търсачи на късмет“ (изд. „Архимед“, С., 2017) и „Търсачи на щастие“ (изд. „Фараго“, С., 2020) сподели с мен намерението си да напише още един сборник с къси разкази, с който да завърши словесния триптих за онова, което е неназовим стремеж в живота и неуловима липса на пълнота в душата, за нещото, което ни прави това, което сме – когато осъзнаем, че го имаме, или че сме го изгубили, или че можем да го достигнем, или че трябва да го отминем…

И тъй като тя е много сладкодумен събеседник, разказа ми две от историите, които иска да включи в новата си книга. Сега, когато ръкописът вече е придобил своето завършено очертание, аз с нетърпение започнах да чета – първо онези две притчи, които вече познавах…

Но не е същото. Разказът, дори преразказан от автора не е като написания. Много силни, мъдри болезнени. Миниатюри, които се забиват дълбоко, дълбоко в онова, което имаме в себе си. Морал? Възпитание? Инстинктивно разбиране за добро и зло… за стремеж към нещо, извън простото оцеляване…  Въздействащи – на съзнателно и подсъзнателно ниво. Много доброта и красота има в тях. Защо толкова болка? Но в тях има надежда – винаги отворен край, винаги място за онова, което би могло да се случи, за да бъде историята различна…

 Нека читателят сам прецени, в аванс… Нека заедно очакваме книгата!

Габриела Цанева, редакционна бележка

ТЪРСАЧИ НА НАДЕЖДА

Млад мъж спрял каруцата си до един седнал край пътя старец и унило поздравил.

– Добър ден, дядо!

– Дал бог добро, сине!

– Дядо, а ти защо всеки път като минавам от тук, все край пътя седиш? – заговорил се младият мъж.  – Нямаш ли си дом?

– Имам сине. Как да нямам? – излъгал бездомникът. – Но какъв по-хубав дом от небесния купол? Сутрин изгрев, вечер залез, а през нощта и луна и звезди. А вкъщи – хем затворен, хем сам. Пък, като стоя у дома, кой ще ми върши работата?

– Че каква работа?

– Как каква? Много важна работа имам. Възвръщам надеждата на тия дето са я загубили.

– Как така? За първи път чувам за такава работа.– оживил се младият мъж.

– Виж сега! Толкова много хора вървят по пътищата. Едни – насам, други – натам. И всички са тръгнали от дома си с някаква надежда. Кой да търси изгубен близък, кой –  щастие, кой късмет, кой богатство, кой работа, кой лек. Но след известно време някои си изгубват надеждата. Тогава спират при мен. Аз ги изслушвам и им помагам да си я възвърнат.  Защото за къде е човек без надежда? Тебе като те гледам и ти си от тия дето са си изгубили надеждата.

– Как позна?

– Познах, защото, ако всичко ти е наред, нямаше да спреш и да говориш с дрипав старец като мен. Щеше да ме подминеш, както си ме подминавал преди.

– А колко вземаш за връщане на надеждата? – попитал младият мъж и понечил да извади пари от джоба си.

– А, не! Аз пари не вземам! Достатъчна ми е наградата!

– И каква е тя?

– Наградата ми е да видя в очите на хората да проблесне светлинка, а като тръгнат – да вървят с изпънат гръб и ведра стъпка. Какво повече ми трябва на мене, стареца?

ПОДАРЪКЪТ      

Млада жена отивала да занесе храна на жътварите. Изведнъж огромна змия препречила пътя, навирила глава и впила поглед в жената. Тя изпуснала бохчата с храна и се вцепенила от страх. Но вместо да я ухапе, змията заговорила с човешки глас:

– Не се бой! Лошо няма да ти сторя. Напротив, отдавна искам да ти се отблагодаря, но все не успявах да те срещна.

Премрялата от страх жена едва събрала сили да попита:

– И за какво?

– Затова, че преди години, когато всичките ми невръстни братя и сестри бяха посечени и птиците изкълваха останките им, ти ме пожали. И до сега усещам топлината на дланта ти.

Младата жена с усилие се сетила за какво говори змията. Било отдавна, още като била малко момиченце. Веднъж, когато цялото ѝ семейство копаело на нивата, някой се развикал, че е попаднал на змийско гнездо. Всички се спуснали натам и един през друг започнали да разсичат с мотиките наскоро излюпените змийчета. Тя случайно забелязала едно кой знае как успяло да допълзи до крака й змийче. Дожаляло ѝ, скришом се навела, взела в шепа крехкото телце, отишла до близките храсти и незабелязано го пуснала.

– Ако не беше ти – продължила змията – сега и мен нямаше да ме има. А и много свои рожби да отгледам. Затова искам да те възнаградя с моята най-голяма дарба. Но понеже няма как да ти предам отровата си, те награждавам отсега нататък да можеш да убиваш с думи и мисли. Казала това змията и се шмугнала в гъсталака.

Жената не можела да повярва, че се отървала. Радостна от избавлението си, напълно забравила за необикновения подарък. Съвсем наскоро обаче забелязала, че ако случайно кажела или си помислела нещо лошо за някого, на човека или му премалявало, или се разболявал, или му се случвали всякакви други беди. С такава страшна сила я била надарила змията. Жената започнала много да внимава какво мисли, и какво говори. И макар, че никак не ѝ било лесно, се стараела да е само добро. Но дарът от змията се предал на децата ѝ, чрез тях на внуците, а после и на всичките следващи поколения. И така до днес. А както знаем…

Цонка Великова, „Търсачи на надежда“