ТЪРСАЧИ – нови притчи на Цонка Великова

БРАДАТА                

Прочул се надлъж и шир един мъдрец, при когото неспирно се стичали хора отблизо и отдалеч да търсят помощ за всякакви сполетели ги беди.

– Почакай да попитам съветника си! – казвал мъдрецът, след като внимателно изслушвал кой за какво е дошъл.

И започвал бавно да глади брадата си, която се проточвала на метри далеч от тялото му. Мъдрецът я гладел, докъдето стигала дясната му ръка, след това я придърпвал с лявата към себе си и продължавал, все така бавно, да я глади нататък. Продължавал така, докато стигнел края ѝ. Често по няколко пъти връщал дясната си ръка към лицето си и по същия начин почвал отначало да глади брадата. Всички се чудели как така някаква си брада може да бъде съветник на такъв прочут мъдрец. Веднъж един човек не се въздържал и попитал:

– Светлейши, как така се съветваш с брадата си? Тя по-умна ли е от теб?

Мъдрецът с блага усмивка отвърнал:

– При мен много хора започнаха да търсят помощ още когато бях съвсем млад. Тогава ми беше напълно достатъчно за кратко да потъркам голобрадото си лице, за да реша какъв съвет да дам. Но след като брадата ми започна да набожда, постоянно усещах сърбеж и когато по навик посегнех към лицето си, все го почесвах. Осъзнах обаче, че това ми дава повече време да помисля, та затова реших, за да не прибързвам със съветите, никога да не я подрязвам.

С възрастта брадата ставаше все по-дълга. И колкото по-дълга става, толкова повече време имам да обмисля как да помогна. Така по-рядко бъркам, а с това съм и по-полезен на хората.

ПОЖАРЪТ

В едно село лумнал пожар. Жителите му, вместо веднага да се втурнат да го гасят, побягали към баира срещу селото, та там да решат какво да правят. 

Гледали от високото как се разгарят пламъците и умували коя ли къща първа се е запалила, та да отидат и от нея да започнат да гасят, понеже, както предполагали, огънят там ще да е най-напреднал. Докато умували, пожарът се разраствал все повече и повече. Тогава един предложил, че тъй като нямало как със сигурност да установят откъде е тръгнал пожарът, да започнат да гасят. Но от най-близката къща, защото навътре в пламъците вече нямало как да навлязат. Хукнали надолу от баира към селото, но като минавали по моста над реката, пожарът ги пресрещнал. От уплаха се хвърлили в реката. Стояли в нея и мръзнали чак докато някой се присетил:

– Абе хора, защо мръзнем в тая река, вместо да почнем да гасим пожара? Вода бол.

– Вярно бе! Я да почнем да го гасим!

Да гасят, ама като нямало с какво да носят вода? Нали цялото село вече горяло. А като го напускали, на никого не му дошло на ум да вземе някакъв съд за вода. Затова гребвали с шепи и плискали да гасят пожара. Селото изгоряло.

Та изглежда тогава ще да е излязла приказката, че с шепи пожар не се гаси.

БЛАГОДЕТЕЛЯТ                 

Човекът наистина имал най-искрено намерение да помогне на една старицата, за която научил, че живее в крайна нищета. На сутринта напълнил голяма кошница с храна, като възнамерявал, след като си свърши работата, да я занесе на старицата.  Но работата му го задържала докъсно вечерта. Вече така бил прегладнял, че не издържал да стигне до вкъщи, та взел от всичко, каквото имало в кошницата, и се наял. И понеже не му било удобно така да занесе храната на старицата, решил да отложи за другия ден. На другата сутрин отново напълнил кошницата, сложил я в каруцата и тръгнал. На връщане от умора заспал в каруцата и конете сами стигнали до дома му. Следващите две-три седмици, макар че всеки ден приготвял храна, от многото си задължения не успял да отиде при старицата.

Една вечер забравил пълната кошница в каруцата, а на сутринта порове ли, кучета ли, котки ли били изяли всичко. Като видял това, човекът се разстроил, ядосал се на себе си и започнал да се упреква:

– Как можах? Как можах? Ка-ак можах! Животните нахраних, а за старицата не намерих време да се погрижа.

Решил незабавно да отиде при нея. Напълнил две големи кошници с храна и начасà потеглил към дома ѝ, но като наближил, срещнал погребението ѝ. 

КРАДЕЦЪТ                    

Един човек окрал съседа си. Годините минавали, животът си вървял. Крадецът започнал все повече да се срамува и все по-горчиво да се разкайва за постъпката си. Това така му тегнело на душата, че не издържал и един ден отишъл при съседа.

– Дошъл съм – рекъл, – преди да си замина от този свят, да си призная, да ти върна заграбеното и прошка да ти поискам, че аз бях този, дето те ограби. И не че тогава имах някаква голяма нужда, ама се полакомих.

– Ама то не ти, а аз трябва да си призная и прошка да ти поискам, че голям грях имам към теб.

– Ти пък защо?

– Защото още тогава разбрах, че си ти. И макар че с кражбата доста ме ощети и много ме заболя, не те изобличих. Не те изобличих, понеже пред себе си те оправдах, че навярно си бил налегнат от някаква огромна нужда, за да стигнеш дотам, та да посегнеш на чуждото. И сбърках. Сбърках, понеже, ако го бях сторил, ти още тогава щеше да ми поискаш прошка и още тогава щеше да ти олекне. А заради мен цял живот си влачил товара на вината. Пък аз си живях безгрижно. Сега не ми връщай откраднатото, за да не нося и аз такъв товар.

УБИЙСТВОТО

В едно село станало убийство. И като не се знаело кой е извършителят, жителите му взели да се подозират един друг. Никой не смеел да се покаже навън от къщи. Спрели дори и през плета да си говорят. Селото замряло, сякаш се обезлюдило. Но ето че един старец, когото всички имали за най-кроткият и добър човек в селото, признал, че той е убиецът.

Нямало как, осъдили стареца на смърт. Обаче, точно преди изпълнението на присъдата, заловили истинският злосторник. Бил един съвсем младичък момък. Попитали стареца какво го е накарало да поеме чуждата вина и без малко да се лиши от живота си.

– Ами, като се досетих кой е убиецът, си дадох сметка, че аз достатъчно съм поживял, а той е прекалено млад и още нищо не е видял от живота, за да го изгуби толкова млад. Помислих си също, че ако сега умра, съвестта ми ще е чиста. А момъкът ще умре без напълно да е осъзнал вината си. Затова реших да му дам време да поживее и да има време да се разкае за постъпката си.  А пък и като станем две жертвите му, убитият от него и аз по своя воля, но пак заради него, двойно по-голяма ще бъде вината му и двойно по-големи угризението и покаянието му. Нека, викам си, да живее с тях. От това по-голямо наказание няма. А ако не го бяхте заловили, а аз още малко се бях позабавил с признанието, страхът и подозренията щяха да уморят селото.

Цонка Великова