УЛИЧНАТА МУЗИКАНТКА и други стихотворения – поезия на Тодор Билчев

УЛИЧНАТА МУЗИКАНТКА

Бе слънчева есенна вечер
по градската улица главна.
Момиче с китара, в суичър,
си пееше песни забавни.

Китарата плаче, тя пее.
А сълзи в очите напират.
Минават край нея, не смеят
в очи да погледнат, не спират.

И рее се песен. Словата,
и чужди макар, но те галят.
Един е звукът за душата
и огън негаснещ запали.

А гларуси литват над нея.
Обръща се крясъкът в песен.
Изгубени звуци се леят.
От Бога Духа е понесен.

Забързана крачка запирам.
Поклон на певицата правя.
В лицето моминско съзирам
детето в мен как се изправя.

И тръгваме двамата с нея
през тучни треви и поляни.
В мен слънцето тука изгрея.
За вечната песен призва ни.

17.11.2021 г. 15.35 ч.
Русе – център – ул. Плиска

СЛЕД ОДАТА НА АЛЧНОСТТА

Прободоха дъждовните стрели на есента
последното листо на лятото, от златен прах,
останало в дървото на живота с песента,
с красивата мечта за слънце, красота и грях.

Надеждата за истина, отново срината,
на зимата във костеливите ръце умря.
Върви човекът на живота по пъртината
с оголена, пред къдрокосите хали, душа.

Пък младите и чистите, сиротните птици,
страхливо тъпчат петолинието край властта.
А по заскрежените от скръб самотни жици
бездушието свири одата на алчността.

Единствено онези останаха в тъмата,
на Юда сребърниците, които дадоха.
И тъй завинаги убиха те светлината.
А от човека отново роба създадоха.

Но нейде там, във ехото на незабравата,
самотен писък чупи яйцето на живота.
От себе си човечеството в миг се спасява.
И тъй издига се на най-високата кота.

А дотогава, дотогава,… ех, дотогава…
Че живи да останем, не трябва да забравим.

9.11.2021 г. 15.05 ч.
11.11.2021 г. 13.13 ч., Русе

ЦВЯТ ОТ ПРЕСПИ СНЯГ

Листата на дърветата окапаха.
Превърнаха се всички в скелети.
От клонките дъждовни капки капеха,
пречупени от мислите за полети.

Изтича гневно на надеждата кръвта.
Покриха се дърветата със скреж и сняг.
Дали ще доживеят те до пролета?
Не знае никой и да пита няма как.

Единственият избор – тъй да останат.
Дърветата в скелети да се преродят.
Напролет, обаче, и те ще въстанат.
От преспи сняг, във цвят ще се възкресят.

НА ТРОХИТЕ ЩЕДРОСТТА

Старица гълъбите бе събрала
край себе си, в градинката квартална.
И всичкия си хляб им беше дала,
откъснат от душата ѝ страдална.

Тя друго нямаше. Най-скъпо беше
на тях, което им го даваше.
На пейката старицата седеше,
а хляба край нея се раздаваше.

Кълвяха гълъбиците, горките.
Че нямаше на тях кой друг да дава.
От Божията щедрост на трохите
светец, най-истинския, се създава.

Тодор Билчев