УРОКЪТ – новела на Иан Менс

             Лола погледна оголените хълмове над селото и нарами калъфа на виолончелото.  Не беше кой знае колко тежък, но денят ѝ в диспансера я беше изтощил. Затвори вратата на малката постройка от кирпич, в която от ранни зори болните бяха прииждали едни след други. Сетне тръгна по пътя, който се изкачваше до върха на най-ниския хълм. Младата лекарка нямаше нужда да се обръща за да се увери, че юношата бе тръгнал след нея. Дочу звука от изтърканите му сандали, които стържеха земята и шума от дългата пушка, която се удряше в бедрото на момчето. То беше новият ѝ охранител. Шефът на афганистанското село ѝ го бе зачислил вчера вечерта. Предишният беше заявил, че за него било обидно да ескортира жена, която всяка вечер се качвала на хълма да стърже с музикалния си инструмент.  Той искал да воюва.

            Шефът на селото, който отказваше Лола да ходи извън селото без охрана, се бе възползвал, за да се опита да я разубеди да продължава с разходките си. Защо не свирела на своя инструмент в къщата, която била предоставена на чуждестранните лекари? Лицето на младата жена бе придобило упорито изражение и тя му бе обяснила, че ако не можела да разпусне, свирейки всяка вечер на хълма, нямало да има сили да продължи да лекува болните, които  прииждали от околните села. Той бе повдигнал рамене пред тази женска загадка и бе посочил друг юноша да я придружава. Колкото Лола намираше предишния недодялан и мърморко, толкова този ѝ се струваше срамежлив, почти флегматичен. Когато го бе заговорила, той едва промърмори името си, без да я погледне в очите: „Амин”.

            Изкачиха се мълчаливо до върха на хълма. Когато младата жена се спираше, за да си поеме дъх, юношата също спираше, на почтително разстояние.  Лола, която бе обходила всички пътища в района с войни от селото, никога не бе успяла да свикне с техния адски ход. Мъжете я гледаха с разбиране, когато тя поискаше почивка. Западнячка, сякаш мислеха те, за да обяснят слабата ѝ издържливост.

            Когато стигна на върха, Лола огледа пейзажа. Никога не ѝ омръзваше, макар да беше суров. Между сухите хълмове, които се простираха до хоризонта, се виеха няколко прашни черни пътя, по които в края на този следобед тя не забеляза жива душа. Впери поглед, за да разпознае най-близките селца, но очертанията на керпичените къщи се отличаваха едва-едва от земята. Само някоя женска рокля поставяше понякога тук-там някое цветно петно.

            Срамежливият охранител беше клекнал, стискайки пушката изправена между ръцете си. Той сякаш не виждаше пейзажа, задоволявайки се да се взира в хоризонта право пред себе си. Жената разтвори сгъваемото столче, което бе взела на ръка докато нарамваше калъфа с виолончелото и се огледа за по-равно място, за да го сложи там. Амин хвърли бърз кос поглед към столчето в ярки райета, но само толкова. Доста по-дълго наблюдава как тя вади инструмента от калъфа, но се изчерви и изви лицето си встрани,  щом срещна очите на младата жена, която му се усмихна.

            Лола нагоди лъка си и настрои инструмента. При първите ноти момчето не можа да се въздържи да вдигне глава. Музикантката се престори, че не забелязва нищо и придърпа столчето си така, че той да може да я наблюдава  скришум, без тя да го вижда.

            „Какво да изсвири за този младеж, който вижда виолончело за първи път?” се запита тя, повдигнала лъка във въздуха. И без да мисли дълго, засвири една сюита на Бах. Беше първата, тази която знаеше най-добре. Не трябваше да рискува пред една начинаеща публика… Ако беше разочарован от слабо изпълнение, Амин щеше да се отврати завинаги от виолончелото. Толкова много меломани са били отблъснати от даден инструмент заради посредствено изпълнение. Зад нея Амин сякаш беше замръзнал върху петите си, защото Лола не долавяше никакъв шум, дори от скръцване на камъчетата под краката му. Ако не беше още завладяна, аудиторията беше най-малкото прикована. Беше различно в сравнение с предишния бодигард, който още при първите ноти отиваше да седне на най-отдалечената скала  и да дъвче там шумно тютюн.

            В края на първата част Лола направи кратка пауза. Без да се обръща, тя чу как Амин се размърда, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Любопитството беше по-силно от срамежливостта. Искаше му се да види по-добре как тя свиреше на този странен инструмент, но оттам, откъдето я наблюдаваше, можеше да види само движението на лъка. Той се премести напред. Младата жена се престори, че не забелязва нищо. Но, за да му помогне да вижда по-добре виолончелото и ръцете ѝ, веднага щом той се отпусна на петите си на новото си място, тя леко изви тялото си върху столчето. Изсвири втората част със затворени очи. Така нямаше опасност да срещне погледа на юношата и да го подплаши. Лекият бриз, който духаше на хълма, добутваше нотите до личната охрана.

            Без да отваря очи, Лола завърши втората част и веднага започна да свири третата, като рязко се извъртя така, че застана точно срещу Амин. Музиката на Бах закова на място срамежливия юноша, който, изненадан от неочакваното движение на жената, не успя да помръдне, за да не вдигне шум и да прекъсне очарованието от музиката.  С наведена глава над инструмента, Лола леко повдигна клепки, за да погледне най-напред лъка и струните. След това погледът ѝ се стрелна  към Амин, точно пред нея. Забелязвайки това, той леко наклони глава към земята. Държеше пушката все така изправена между ръцете си. Лола продължи да свири загледана в селцето долу.

            Когато заглъхнаха последните ноти, виолончелистката си пое дъх, изправи се и с решителна крачка се насочи към скалата, където седеше охранителят. Момчето повдигна глава и, още преди да успее да реагира, видя ръката на младата жена върху цевта на пушката си. Лола издърпа внимателно оръжието от ръцете му и с другата си ръка му подаде виолончелото. Юношата я погледна уплашен. Жената му се усмихна, за да му вдъхне кураж. Тя знаеше само няколко думи на неговия паштунски език. Твърде малко, за да му обясни, че му предлага един първи безплатен урок по виолончело.

            Използва малкото, което знаеше:

-Амин, да учи, каза тя, като продължаваше да се усмихва.

Очите на момчето се преместиха няколко пъти от пушката върху музикалния инструмент и обратно. Лола се възползва от объркването му, за да издърпа малко по-решително от ръцете му пушката, която не бе пускала. Смутено, момчето ѝ позволи да я вземе. Тя остави внимателно пушката върху най-близката скалà и му подаде виолончелото, правейки му знак да го държи внимателно. Показа му с жестове как да закрепи стабилно в земята металното острие, което се намираше в долната част на инструмента и да подпре грифа на рамото си, след което му подаде лъка.

Седнал на скалàта, Амин гледаше инструмента с ококорени очи. Погали гладката повърхност на дървото с опакото на ръката си, като се усмихваше по детски. Лола знаеше, че ако се доближеше твърде много до момчето, ако застанеше зад него, за да му помогне да постави пръсти върху струните например, то щеше да се притесни. Не беше свикнало на подобна близост с по-възрастна жена, още повече чужденка. Тя не искаше да разруши очарованието. Юношата я гледаше с питащ поглед.

Лола се огледа бързо наоколо и намери това, което търсеше: една почти права пръчка. След което отиде да седне на скалàта, на подходящо разстояние все пак от скалàта на Амин, взе внимателно пушката му и я сложи права между краката си. Наблюдавайки своя ученик като истинска учителка по музика, Лола постави много леко един пръст на лявата си ръка върху цевта на пушката, после взе пръчката с дясната си ръка, все едно че беше лък и я плъзна по оръжието.

Амин не можа да сдържи смеха си и веднага разбра какво целеше Лола.  Дълго наблядава движението на ръцете ѝ по оръжието преди да пробва. Младата жена му показа, че трябваше да поставя само по един пръст върху струните. Когато първият звук излезе от инструмента, юношата се отдръпна. Нотата беше твърде силна и неблагозвучна. Но без да спира да се усмихва, Лола го окуражи да продължи. Докосвайки пушката с пръчката, тя му показа как лъкът трябва да се движи много леко по струните. Втората нота беше малко по-поносима, но охранителят не скри своето известно задоволство. Лола аплодира и продължи урока. В продължение на половин час продължиха да напредват постепенно от страшно скрибучене до малко по-мелодични звуци.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Амин направи знак на жената, че не трябваше повече да закъсняват. Лола кимна. Знаеше, че нощем околностите на селото са опасни. Неприятелските войни можеше да се възползват от тъмнината, за да атакуват. Урокът по музика почти я беше накарал да забрави дебнещата война.

Тя се канеше да стане, когато Амин ѝ направи знак да остане седнала и ѝ върна с голяма предпазливост инструмента. С разтворени ръце, в знак на молба, той ѝ показа инструмента и ѝ даде да разбере, че би желал да я послуша да свири още веднъж преди да слязат в селото. Лола беше поласкана, беше спечелила публиката си. Много тържествено тя покани юношата да седне на скалàта срещу нея, после подпря виолончелото на тялото си и изсвири жигата, с която завършваше сюитата на Бах. Амин трудно следеше движението на бързите ѝ пръсти. Очите му тичаха от грифа към лъка. Сякаш искаше да запомни всичко наизуст. Много пъти, докато Лола се бореше с бързата мелодия, Амин се усмихна. Гледайки я почти право в очите.

Иан Менс

Превод от френски: Иванка Попова-Велева

Разказът се публикува за първи път на български език по повод Международния ден на детето и в подкрепа на децата на Украйна