УСМИХНАТИ НЕБЕСА –
поезия от Христина Въчева

РОДОПСКА ВЕЧЕР

Изгаряй ме със шеметна любов,
от вечността да съм пленена.
И всеки идващ ден да бъде нов,
от изгрева безсмъртна песен.
От слънце да иззидам къща
и птица в скута ми да каца,
да ме поглъща грижа хорска
и болката им
с обич да разтварям…
А вън родопска вечер да се спуща,
звездите да запалва с таен знак.
Южнякът да покълва всяко цвете
и медени кавали
да слизат във съня ми.

МОЯТ СВЯТ

Във самодивско цвете
моята душа е вплетена.
От утринна роса зачевам своя дъх,
че моят път нагоре криволичи
и птица във съня ми пърха.
Сред думи като пролети живея,
във музика на Лист откривам своя свят.
Докосвам се до теб, земя,
кръвта да проверя,
че моят корен е във теб…
От грижата на хората съм по-добра,
от ласката им – светла е душата ми.
Разсипана във дъжд от думи и слънца-
и всички стават ми приятели!

ПРЕГЪРБИХА СЕ ХЪЛМОВЕТЕ

Прегърбиха се хълмовете,
от болка вятъра заплака
и плодовете натежали
останаха забравени да чакат…
Узряха дюлите,
и есента узря,
заплака старата лисица – есента,
а вятъра тръстиките подгони,
избяга към лозниците прободен…
От зноя и омразата
посърна цвят зелен
и падащи води
сърцето ми разбиха,
и беше ден студен,
и беше тъжен ден,
но огънят от пряспа
вървеше все до мен…
И пак след дъждове
изгрява слънце в мен.

От обич и от грешност
изплитам своя ден.

ПРИЕМИ МЕ ТАКАВА

Понякога мисли знойни
препускат лудо в съня ми:
има ли нещо от бесите в мене?
А може би одриска кръв неукротена
във мене тихо дреме?
Затуй ли в карминено топлата нощ
невидими ръце ме издърпват нагоре
и ме канят , нашепват
да видя онези, невидими
с прости очи, светове.
Не ревнувай! Приеми ме такава.
По-богат си така.И нищо,че
между нас лежат светове.
Подарявам ти моето звездно небе,
подарявам ти слънчеви утрини
със люляков дъх…
Обичай ме !
Аз съм вятъра,
дето ти носи ухания
от гори и полета.
Аз съм изгрева,
дето душата ти огрява
и със древност привлича.
Аз съм сърната,
дето те търси във здрача.
Остави ми синьо небе,
за да бъда жива и истинска!

© Христина Въчева