ХАЙБУНИ – философски прозаични фрагменти и хайку от Александра Ивойлова

ОБЛАЦИ

                Минават облаци

                Ту светлина, ту сянка

                над гробовете

Ето ме на три години. Облегнатата на камъка. На него – моето фамилно име. Името, което идва от бащата на моя баща по нишката на далечното минало… За цветовете на летния ден може само да се гадае. Както и за всичко онова, за което вече няма кой да разкаже.

Бил е тъмнокос, висок и силен. Русинът, озовал се в Залцбург заради втората си жена, литовка. Там години по-късно е достигнал края на дните си. Починал от раните, които му е оставила войната. Зная, че през същата тази война е помогнал на семейство сърби (мъж, жена и двете им деца) да се спаси от опожареното село. Бягали са от хитлеристите. Може би потомците им говорят за непознатия… Както и аз си мисля за него като за спомен, който наследявам от баща ми. Като за присъствие, сътворено от думи. Разпиляно в различни посоки на света…

Кой ли днес застава пред камъка с моето фамилно име? Колко ли дълбоки са връзките ми с невидяното? Така и аз съм част от далечния свят. Дали затова толкова често гледам към облаците, които пътуват…

                Стара снимка

                На гроба на дядо ми –

                чуждоземни букви

---

         БРЕГОВЕ

                Светна прозорец

                на отсрещния бряг

                Пее морето

Дали е рибар с дрехи от сол, който се връща със своята връзка сребърни риби?

                Люспи-звезди

                до хляба и виното

                Небесна трапеза

Дали е поет с будно сърце?

                През прозореца

                на книгата разтворена

                звездният всемир нахлува

Виждаш ли и ти, рибарю, поете – виждаш ли моя прозорец на отсрещния бряг, тъмния бряг? Питаш ли и ти кой ли, защо ли? Виждаш ли, питаш ли…

Пее морето.

---

         ЧАС ЗА МОЛИТВА

                Огнена камбана

                се изтърколи зад хълма

                Далечно ехо

                Бавно угасва фанфарният смях на деня, само тук-там просветва още между сенките на тъмните дървета.

                Стада бели звезди

                приканват вечерта

                Облачни пастири

Тишината тръгва боса по прашните пътеки, прибира в топлата си пазва всички шумове на здрача. Там, на кръстопътя, под светлото лунно кандило, ще сключи ръце за молитва.

---

         ДОВИЖДАНЕ

– Хайде, кажи довиждане! – младата майка подкарва количката, после спира. – Довиждане-е!

Отстрани на полянката двама белокоси старци, мъж и жена, седят един до друг на сенчеста пейка. Те махат и се усмихват. Но бебето не отвръща. Старците махат настойчиво. Махат едно-временно, по детски. Толкова им се иска да го накарат да вдигне ръчица. Да получат отклик. Сякаш махат на детството, на света – или на нещо свое. Но количката се отдалечава…

Довиждане!

                На пътя

                с ръка за сбогом два силуета –

                все по-малки

                               все по-малки

                                               все по-малки

©Александра Ивойлова