ХЛАДИЛНИКЪТ – разказ на Иванка Попова-Велева

В духа на фантастичния разказ – жанр особено развит във френскоезичната белгийска литература, в духа на Жан Мюно, считан в Белгия за неин баща, на Жан Батист Барониани, Бернар Кирини и други умели разказвачи, последните двама от които бяха представени на читателите на сп. „Картини с думи и багри” (бр.1/2022, с. 119 -123), в превод от френски език, предлагам днес авторския си разказ:

*

            В ъгъла на кухненския бокс едно скапано сега Zanussi пухтеше със сетни сили – ту се включваше, ту изключваше, но не можеше да достигне зададената му температура на охлаждане и храната в него рискуваше да се развали.

            Хладилният техник, когото бяха повикали, го беше прегледал, преслушал, беше му прелял и необходимия газ фреон, но Zanussi-то като че нямаше да го бъде. Беше твърде, твърде старо. Оказа се много по-старо от самия техник дори. Беше служило вярно и безотказно цели 52 години! Беше видяло какво ли не през половинвековния си живот в това българско семейство, част от което отдавна вече беше станало.

            Всичко започна в далечната 1970 г., когато то пристигна от Италия, направо от производствения цех на Zanussi. Хладилникът имаше ясна представа за своя италиански произход, затова много се гордееше, че на него беше поставен надпис „Made in Italy”, който доказваше, че идва в България от предпланините на Алпите, от плодородната долина на р. По. Още повече, че тези земи бяха владени и управлявани ту от Венецианци, ту от Хабсбурги, дори от Наполеон. Техният отпечатък се бе наслагал по бреговете на голямата река като благодатен нанос.

            В България Zanussi-то попадна директно в Кореком – валутен магазин тогава, в който можеха да пазаруват само притежателите на „твърда” валута. Това бяха хора – лекари, медицински сестри, инженери, строители, агрономи и с много други професии, които бяха заработили месечните си възнаграждения в щатски долари. При тежките  условия, най-често, на Африканския континент. В очите на останалите това беше несправедливо, дори срамно, но каква беше вината на  Zanussi-то?! То просто попадна там, без някой изобщо да го е питал.

            На главата му поставиха етикет с цената в американски долари и това още повече „вдигна акциите” му. Горкото. То още не знаеше, а и едва ли някой е знаел тогава, какви изпитания му предстоят. Вярно, имаше и един „звезден миг” в началото, когато в камерата му беше прибрано  ц я л о агне. Но после нещата се нормализираха и във въпросната камера започнаха да прибират пакетчета с печени чушки за зимата.

Докато не дойдоха зимите на 1990-1992 г. – студени, озъбени и гладни. Търбухът, не само камерата, на Zanussi-то скоро се изпразни, зъбите му затракаха и само от време на време му подхвърляха по нещо за съхранение. След това дойде и Виденовата зима[1](1996-97) – още по-гладна и още по-страшна. Но Zanussi-то и нея преодоля как да е. Оказа се много издръжливо! Споделяше всички неволи на семейството, служеше му вярно – без да се оплаква, без да роптае, беше станало едно от тях. Те също се отнасяха към него с нужното внимание и търпение. Грижеха се да е измито и подсушено, да не трупа лед в камерата си, правеха му ежегодни „профилактични прегледи” и така до деня, в който стана ясно, че ще се наложи да се оттегли на заслужена почивка. Че ще се наложи… да се разделят. Завинаги.

            За връщане в Италия то и не помисли. И при кого?  Антонио Зануси, създателят на производствената фирма „Zanussi“, отдавна бе починал. А и то отдавна бе забравило пътя назад, към корените. Отдавна бе натурализирано в България и станало част от „пейзажа”, част от нейните обитатели, от нея самата.

[1]По името на премиер-министъра по това време – Жан Виденов, станала нарицателно за бедстващи хора.

Иванка Попова-Велева