ЦИГАНИНА – разказ на Севдалина Тодорова

Напрягах взора си да позная дали от далекото идваше Митко циганина. Селският автобус току-що беше свалил пътниците си и хората, помъкнали тежки чанти и сподиряни от чакащите около спирката кучета, поемаха по единственото шосе, наричано галено „Булеварда”.

Понякога той не идваше както се бяхме уговорили: някой друг от неговото село ме беше изпреварил, някой беше починал и го бяха наели да изкопае гроб или пък…?

Тогава затръшвах желязната врата зад себе си и се захващах с моята работа. Нищо, другата седмица, но пък дали нямаше да вали?

*

Ето, дойде другата седмица. Отново на вратата. Слънцето светеше в очите ми. Сложих ръка на челото и с радост различих измежду пристигащите пълната му фигура, големите крачки и двете найлонови торбички, в които неизменно носеше дрехи за смяна, ако завали. Все по-добре се виждаха сламената му шапка, омачканите панталони, та дори сините засмени очи и беззъбата усмивка.

Като дойдеше до вратата не подвикваше – никога не чух името си през всичките 20 години. Знаеше за резето, но не посягаше да си отвори, чакаше. Като му отворех веднага отиваше зад къщата, в гаража на открито.

Следваха около петнайсетина минути преобличане, пъшкане и разговор със себе си. Знаеше, че следва закуска с кафе, но някак неуверено казваше, че още не е работил, за да яде. На масата на тераската сядаше все на едно и също място, хранеше се охотно, всичко му беше вкусно, не се срамуваше от пълнотата си. През това време говореше за общите познати, в думите му не прозираше неприязън, не се оплакваше от съдбата си.

През целия си живот беше разчитал само на ръцете си. Беше роден в това село, но скоро се изместили в съседното, на четири километра в ниското. Хората говореха, че и родителите му били добри хора, имал е сестра, умряла след криминално освобождаване от бременност. Не знам да е имал някога приятели, но беше приятел с всички, работил за всички и затова, когато се разчу за смъртта му, немалко хора се поклониха виртуално в негова памет.

*

Измежду задачите в градината най-много обичаше да носи пръст от гората. С годините беше усъвършенствал това – отдалече се чуваше скърцането на количката, натоварена с угнила, черна пръст, която веднага изсипваше в градините на двора. Питаше дали я харесвам. Случваше се да местим храсти и дори малки дървета, гордееше с умението си да изкопае храста с пръстта около него, като в саксия, да тори и обръща земята в късната есен: копаеше на огромни буци и когато през зимата завалеше сняг, беше сигурно, че на пролет ще е пясък, а не трошляк.

*

Говореше и със съседите, но от учтивост. Най-обичаше да тананика неговите си ромски напеви. Това ставаше докато се пременяше след работа, но се случваше и друго: неочаквано да заговори на техния език, да навика някого, тонът ставаше все по-остър. Чудех се дали беше от умора или от налудност, докато един ден старата му съседка, българка, която му готвеше срещу работа в градината, не ми открехна тайната – имал леко психично разстройство, което се проявявало само през пролетта и есента. За мен беше ясно, че циганската му душа страда, без да крои планове за някакво изцеление. Но това – рядко.

Човекът беше винаги усмихнат, готов да ме пожали, ако вдигах тежко или плачех след смъртта на мъжа ми. Беше прекарал с нас повече от 15 години, когато това се случи. И заплачех ли и аз, особено в началото, вадеше и той мръсната кърпа от джоба си и подсушаваше очите си, като се изсекваше шумно, все едно казваше стига толкова, сега да работим.

Веднъж в парника влезе змия. Беше се заблудила сред стъклата, търсеше пролука, но напразно. Изправила главата си под прав ъгъл, заплашително съскаше. Извиках Митко като се надявах той да я убие – нали наблизо бяха стаите. Нищо подобно. Грабна чатала изпод крушата наблизо и го насочи към божието създание – искаше змията да се навие около пръчката ли? Така или иначе смокът, ако беше такъв, последва движенията и скоро, подушил свежия въздух, запраши през грижливо поддържаните ми градинки кой знае накъде, така невероятно бързо се съкращаваше дългото му, гъвкаво тяло, че изчезна в миг. Пусна го значи с мисълта вероятно, че е грях да направи другото.

*

С годините Митко започна видимо да се уморява. Пък и краката го боляха – защо ли, мислех си, нали беше по-млад? Канех го да поседне, пиеше вода, но много не се заседяваше, работата чакала. Неуморен беше само ако запалехме огън. Всичко, което се отстраняваше от градината, излизаше навън, трупаше се и скоро се оформяше купчина, готова да се изгори. Купувах спирт, събирах стари вестници и чинно донасях вилата, с която той неизменно побутваше лумналата стихия от всички страни. Не обичаше да му помагам, дразнеше се ако хвърлях вестници в огъня, имаше си стратегия и тактика, търпение и хъс той, а не огънят да вземе преднина.

Наблизо лъкатушеше дългият градински маркуч, готов да залее белята, ако случайно излезе от контрол. Но часовникът неумолимо цъкаше – наближаваше краят на работния ден. Вече усещах как мислите му го отвеждаха към автобусната спирка (все някой ще спре да го вземе, работил им е ) или към селския магазин – обичаше бира и рибка в компанията на други. Човешки неща. Случваше се да се разбърза, напълно забравил за тлеещия огън и без да ми обяснява знаех, че ме чака неспокойна нощ – ами ако все пак огънят се поднови? Парите си прибираше бързешката, не казваше нищо, осъзнал че е заслужил и тях и дребните подаръци, в повечето случаи за бабата, която се грижеше за него.

До другата неделя. Но минаваше и много време понякога. Особено със смяната на сезона – през лятото не го виках, той беше важен през пролетта и есента, когато природата и хората се готвехме за промяна.

*

През засмените летни утрини пътувах рано към извънградската си къща със същия този автобус, който първо минаваше през неговото село. Неспокойно се въртях на седалката да го зърна и когато бусът спре да му поръчам да дойде следващата седмица. Митко неизменно стоеше пред селския магазин с надеждата някой да го вземе за работа. Понякога, когато не се качваше да дойде с мен, му подавах купената от града милинка и автобусът тръгваше по изровеното шосе, смалявайки все повече фигурите на хора и кучета в далечината.

Беше учтив – когато дойдеше в селото, нает от мои съседи, не забравяше да се обади, да поиска вода или просто да побъбрим на вратата.

*

Един летен ден, беше петък, дойде в селото, както се бяхме уговорили. Имаше работа в градината, навън да се окоси високата трева, около огъня, да се запали пак този огън, да се набият колчета. Работата потръгна, запращяха сухите клони накуп, скоро всичко изгоря и утихна. Засуетихме се да приберем инструментите. Митко се облече, платих му както винаги и той тръгна с надеждата някой да го качи по пътя, да се прибере по-рано и отдаде на заслужена почивка. До вечерта забравих за него, доволна от подредената и чиста градина. На другия ден пътувах с кола до града. По пътя, минавайки през гъста гора и много завои, се видяха хора, спрели коли, полиция. Нещо беше станало, но ние бързахме, нали често ставаха такива работи.

Мина нощта, рано сутринта телефонът ми звънна, беше съседът ми, който също често ползваше услугите на Митко, усетих странна подготовка преди да заговори. Нашият общ помощник – Циганина. Отишъл да пазарува в съседното село, нали беше взел пари и да се види с този – онзи. Само че не случил на шофьор – един от техните хора, без шофьорска книжка, защото било наблизо. “Шофьорът“ изтървал нещо в колата, навел се да го вземе, не успял да влезе в завоя и колата се озовала сред сериозни дървета, едното от които беше изпратило нашия човек в багажника на колата.

Никакъв шанс – така говореха хората.

Замлъкнаха отрудените ръце. Оттогава измина една година. Пак беше май, зашуми се градината, порасна тревата отвън. Косерите нападнаха черешите, чучелото се клатеше безполезно напред-назад. Животът невъзмутимо напредваше, прокрадваше се и плаха надежда, че всеобщата зараза ще отстъпи, че пак ще бъдем радостни, че ще ни спаси могъщата природа.

Една цяла година ми беше нужна да осъзная какво беше станало, колко близки могат да ни бъдат хората, на чиито труд се осланяме. От устните ми се откъсна най-топлото, най-истинско „Благодаря„. Само това.

Севдалина Тодорова