ЧАСОВЕТЕ – поезия от Рени Васева

ЧАСОВЕТЕ

Часовете пропадат

в пространствата

на вчерашния ден.

С минутите броя

и прекроявам всичко.

Ловец на мигове…

Редя ги в паметта

като сурови хлебчета във фурна.

А после ги изпичам в думите.

Ловец на мигове…

Защото няма утре.

Има надежда и сънуване.

Единствената осезаемост

за моето съществуване

е неизчерпаемият дъжд секунди,

който ме залива.

Потоп, а аз съм Ной,

понесъл през стихията на времето

от всички думички по две-

за Тя и Той. Докато не открия

божия земя и не покълне

семето в пръстта й.

НОЩТА МЕЖДУ НАС

Нощта между нас

е тясна усмирителна риза.

Панелите трудно заспиват

заради високото

кръвно налягане.

В съня им мазилката пада

като мъртви пера

на птици и ангели.

Нощта между нас

сомоубийствено

слиза към изгрева…

А ти ме забравяш

в някаква мудна неделя

с вкуса на яхния от пиле

и хляба от вчера. Треперя

под звуците на кипнала пролет –

хвалебствена меса

от набъбнали сокове

и нацъфтели желания.

А ти? Ти вече пътуваш

в своя нов понеделник –

удавил очи в телефона,

в клавиатурата ръцете заровил,

оглушал за всичко Бетовен.

Нощта между нас

е все още безплодната зима.

В какъв ли момент ще узнаеш,

че съм твоята последна

“безсмъртна любима?“

ДЕН

Медоносен, денят пъпли

между къщици и дървета.

Дъждът кротко прокапва

и благославя полето.

Закъсняло е слънцето

и в своето всевластие

отказва да съучаства

в проекти за щастие.

Полудели от утрото,

птиците се надвикват.

И понеже съм в тихото,

още не мога да свикна.

И понеже случайно

преминавам през селото,

го крада във очите си

и си правя постеля:

с керемидите паднали

и прозорците гладни,

със ехтежа на думите

в стаите празни,

със сенките, тръпнещи

в свято очакване,

със зелените сънища

и тревите с омайниче,

което откривам

до пътечката точно…

Медоносен, денят ми

едва е започнал.

ОЧИТЕ ТИ

Очите ми плуват в зеленото,

а синьото дави ума ми.

Без въздух останал  и трескав,

той търси спасителни думи.

Всевластно е синьото. В спомена

то пълни дробовете с пясък,

изкусно увива в савани

и жали на чайките с крясъка.

Всевластно е синьото. Взема

от мен хоризонта на дните ми.

Обръщам му  гръб и те гледам –

извира дори от очите ти…

ДА ИМАШ И ДА НЯМАШ

Бягаше в облаците със очи,

затрупани от нямане.

Слънцето потъна във дълбокото.

Втурнах се да го извадя.

Зениците ти се обвиха в пелени,

разнищени от употреба.

Дъждовен полумрак се скри

във ъглите на стаята.

Днес ти не виждаше

как новият ни ден

прозира зад пердетата…

А моите очи се пълнеха със имане.

И слънцето проби небето,

пак рукна водопад 

златисто лято, родено

преждевременно в ума ми.

Пустинно и далечно място – вчера.

Днес беше топъл, близък извор с думи.

©Рени Васева