ПРЕЛИВА ЧАШАТА НА ИЗЖИВЯНОТО – поезия от Иванка Павлова

ГОСТЕНКА

Не ми харесва тази трета възраст.
Неканена и нежелана,
пристига, после като господарка
се разпорежда, а уж гостенка е тя.
Една след друга странни изненади
те сполетяват и ти подозираш,
че на натрапницата ги дължиш.
И стискаш зъби. Даже не изохкваш.
Щадиш околните. Усмихваш се насила.
Надяваш се. Преструваш се понякога,
а нещо в тебе дяволски боли.
Нали от жива плът сме сътворени.
Законите ѝ как да отмениш?
Дошъл е твоят ред. Не протестирай,
а с гостенката се сприятели.

БУДУВАНЕ

Годините са твоят капитал,
макар в неизползваема валута.
Каквото си успял, си разпилял.
Прозрения поне си понатрупал.

С илюзиите май си се простил –
били са ти спасително потребни,
когато е избухвал в цвят април.
Сега изкачваш своя снежен хребет.

И често не заспиваш до среднощ.
Преброждаш извървените пътеки.
Изхвърляш като от препълнен кош
горчилката, за да ти бъде леко.

Усмихнат спомен ще те връхлети
и ароматен миг ще те омае.
Стоял си пред заключени врати,
но се е случвало да бъдеш в рая.

Будуването ще те умори.
Сънят в прегръдките си ще те вземе.

Не съжалявай и не се кори –
свой чар особен има всяко време.

* * *

В ръцете ми – албум със снимки
на уж едно и също същество,
но всъщност толкова различни…
Тук съм шестнадесетгодишна.
Със устни с меки очертания
и с погледа на рееща се птица.
Харесвам се. Почти красива.
Но после постоянно преминавам
през всякакви превъплъщения.
Последното почти ме плаши.
Очите ми са с твърдост на елмаз,
а устните ми – стиснати, сурови.
Годините са променили
дори овала на лицето ми.
Немилостивото длето
на някакъв невидим скулптор
невъзвратимо е отдалечило
физическата ми черупка
от меката ми детска същност.
Прибирам стария албум.
Разочарована съм. Но си казвам:
„Ако по-често го отварям,
ще ми напомня: „Панта рей”.
И може би ще се науча
мига-подарък да ценя”.

МАГИЯ

Студът под броня е сковал
земята. Клоните са голи,
но весел птичи карнавал
оглася тънките тополи.

Кокичета цъфтят в калта
и техните камбанки бели
в изящната си красота
главици скромно са привели.

Сред тези простички цветя,
усмихната и замечтана,
в палтото сгушена, трептя,
с дъх сгрявам ледените длани.

Предчувствам: иде пролетта.
Надеждата напъпва в мене.
Усмихвам се на старостта
и пак съм млада, окрилена.

ДВУБОЙ

Останали са ми едни очи.
Така различна съм. Не се познавам.
Напразно споря с огледалото:
немилостиво отразява то
една реалност неизбежна.
Но погледът е жив, премного жив:
като от тъмна пещера извира
неспирният поток на мисълта
със остротата будна на кама.
А беше мек като ухание:
и питащ, изненадан, нараняван,
и чист като сълзата на дете.
Сега е тънката рапира,
пронизваща самата мене –
свидетелство, че нещо мощно
клокочи някъде дълбоко,
което спира всеки опит
на старостта да ме огъне:
чрез бръчките тя тържествува
и властва над слабеещото тяло.
В двубоя на житейската арена
все още победител е духът.

ИСТИНСКАТА СТАРОСТ

Крила на мъртва птица – няма
да има пак летеж красив.
Човек с обезкрилено рамо
престава сякаш да е жив.
Загубил пориви и вяра,
в болежките си потопен,
едно и също той повтаря –
слепец за утрешния ден.
А подир изгрев следва залез
без нищо ново: празнота.
Прераства завистта в омраза.
Предава и духа плътта.
И виждаш: погледи убити
без радост и без светлина.
И чуваш упреци сърдити –
една несвършваща война.
Къде духът висок остана?
Заключени за смях уста
и само спомен – жива рана,
за полета на младостта…

ЛАБИРИНТ

Тече с различна скорост всяко време.
Минутите сега са часове.
Тревожните ти мисли като семе
покълват. Избуяват страхове.
Благословеният товар на дните
олеква. Зейва странна празнота.
Децата от гнездото си излитат.
Немее дълго пътната врата.
А беше времето преди все малко.
Крадеше от съня си често ти.
Бе сладък даже сухият ти залък.
Горчилката лекуваше с мечти.
Приличаш днес на крепост уязвима.
Обсаждат те безкрайни часове.
Навярно лек за старостта ти има,
преди земята да те призове.
Сънят не идва. И си спомняш често
с каква смиреност твоите предци
са изживели дните си нелесни –
като същински древни мъдреци.
За нищо не е прекалено късно.
Подир житейския си дълъг спринт
по примера им можеш да потърсиш
свой път в уж безизходен лабиринт.

* * *

Прецъфтелите рози
в тази пищна градина,
подчинени безмълвно
на закона суров,
раждат размисли тъжни
като празник отминал
и горчиви въздишки
като бивша любов.

Как напомнят листата –
странно сгърчени, бледи,
безвъзвратно лишени
и от дъх, и от цвят –
на старици лицата
и разказват без думи:
бил си някога хубав,
бил си някога млад…

СЯКАШ

И стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла…
Ал. Блок
Признаваш: вече
си остарял,
със сто болежки
и побелял.
Довчера беше
дете, сега
и от смеха ти
блика тъга.
Мина животът –
сякаш бе миг.
Не се харесваш –
с посърнал лик.
Победи – малко.
Рани – безброй.
Старите снимки –
спомени рой.
Духът ти сякаш
още е млад –
воин достоен,
но на парад.
Ордени кичат
твойте гърди
за славни битки,
но от преди.
„Ход неизбежен –
ще се тешиш. –
Тече животът:
внуците виж.”
Е, ще оставиш
плод и следа.
Бръчките – те са
малка беда.
Залъкът само
да не горчи…
„Някому мил съм” –
ти си речи
и ненаситно
божия свят
гледай възторжен,
сякаш си млад.

© Иванка Павлова