СКЪПА ЧЕРНА ШАПКА – разказ от Михаела Грамен, илюстрация Елица Калоянова                                                                  

Червената шапчица току-що беше взела сутрешния си душ. Стоеше пред разтворения гардероб и обхождаше с поглед закачалките  – трябваше да бъде хубава днес, изключително хубава в този изключителен ден. Разбута дрехите: така, панталон от тежка коприна – черен. Туника? Ето, тази. Върна се пред огледалото. Черно и бледорозово –  подходящо за случая. Дискретни сенки. Руж? Не. Малко светло червило. После шапката. Изумителна простота на линията; дълбоко черен цвят, кадифено мек и галещ. От парижка модна къща. Омагьосваше я, изпълваше я с безкрайно сладостно усещане за пълнота на съществуването. Прихлупена над очите –  меланхолия, килната назад – предизвикателство,  встрани  –  кокетство. Скоро ще вляза в обществото, трябва да добия маниери…

Докато се въртеше пред огледалото, нещо се изплъзна от закачалките и тупна в краката й. Ой, червената ми шапчица! Съвсем бях забравила за нея, така се промени животът ми!

Когато бях малко момиченце с червена шапчица и живеех върху страниците на детските книжки, имах няколко приятелки – Пепеляшка, Спящата Красавица, Царската дъщеря… Толкова им завиждах! Всяка от тях си имаше своя Принц, който накрая я спасяваше и  отвеждаше в приказен дво-рец. А аз имах само болната си баба, на която отивах да занеса топли банички. Докато вървях  през гората, вятърът ми нашепваше края на приказката и аз знаех, че съм  създадена, за да бъда изядена от Злия вълк. Един ден обаче, вятърът ми заговори  неща, които не разбрах. Попитах бабка и тя  ми каза, че  е задухал нов вятър,  казвали го Вятъра на промяната. Какво значи това, бабинко?- я запитах удивена. Това значи, детето ми, че ние ще излезем от  лошата приказка и повече няма  да бъдем изяждани от Злия вълк. Бях малко притеснена:  какво друго можем да правим? Бабка само се засмя.                                                                          

Скоро двете напуснахме гората и слязохме в Града. Настанихме се в хубавата къща, която бабка имала в наследство от друга приказка и  заживяхме сред хората.

В новия ми живот не чувах нищо за моите приятелки. Тъгувах за тях и често си мислех, че са се изгубили някъде по  рафтовете на градските библиотеки. Когато поотраснах и  започнах да давам ухо на светските новости, научих удивителни неща. Ръката на Царската дъщеря в крайна сметка била спечелена от петролен шейх, Спящата красавица се развела със своя Принц и станала суперстар. Несъмнено, родени под щастливо перо. Докато  Пепеляшка… бедната Пепеляшка! Наклеветена от Мащехата и грозните й дъщери, изоставена от Принца, тя отново спи под огнището и слугува на предишните си  господарки.                                                                                                                                        

Неясна  тъга се промъкна в душата  й при спомена за Пепеляшка. За да я прогони, отново се замисли  за предстоящия ден, възхитена от  отражението в огледалото – строен силует, удивителна черна шапка.  Беше й подарък за рождения  ден, но Червената шапчица я прие повече като годежен подарък. Защото, съгласете се, никой млад неженен мъж не подарява без нищо такава скъпа шапка. Та тя струва цяло състояние, трябва да е много влюбен, възкликна завистливо една от гостенките. Друга добави кисело: Ще видим, ще  видим…

Да, ще видите, скоро всички ще видите!

Беше заминал на търговски преговори в чужбина и Червената шапчица с трепет го очакваше да се завърне. Снощи, точно преди да заспи, дочу сигнала за съобщения и три думи осветиха екрана на мобилния й телефон: ОЧАКВАЙ УТРЕ ИЗНЕНАДА. Три думи, три  кратки думички, които казват всичко. Ах…всичко! Бяла рокля, музика, цветя, шампанско…Чувате ли, хей! Червената шапчица си има Принц! Червената шапчица се жени! Чувате ли!!!

Рязък звън я изтръгна от мечтите. Моят Принц!  Моят Принц ще  ме отведе в приказен дворец! Тича задъхана, отваря вратата, стъписва се на прага. Кои са тези?!! Трима субекти в тъмни костюми. Нахлуват вътре, размахват  документи; говорят за продажба, настояват за незабавно опразване на къщата.Червената шапчица нищо не разбира – може би съседите, ние не продаваме. Тикват документите пред очите й: подписи, печати…Каква е тази бъркотия? Кой е подписал?  Бабка се обажда, бледа като платно:  Аз, аз подписах нещо. Той ми го донесе, каза, било  застраховка. Аз нали не виждам… Искал да те изненада.

Не, не може да бъде! Червената шапчица е объркана, Червената шапчица е шокирана! Избира мобилния му. Изключен. Избира офиса. Господин Х.У.? Господин Х.У. не работи вече тука.  Грешите, беше в командировка в чужбина. Днес трябва да се …Вие грешите, прекъсват я. Господин Х.У. замина завинаги.С жена си. Но той…той не е женен! Ах, госпожице, Вие сте вече седмата от вчера насам. Седмата какво?!! Ехиден смях, затварят телефона…

Адски тътен, земен трус. Рухват планини, скали се сгромолясват, цунами помитат света. Червената шапчица грабва палтото си, излита навън. Като в кошмарен сън се носи над бушуваща стихия. Адвокати, съдии,  прокурори…Чука от врата на врата, плаче, моли, обяснява. Вдигат  рамене: щом е подписала…Но това е измама! Може би, но как ще го докажете? Как? Няма отговор. Тишина, пустиня. Тайфунът е отминал, оставяйки след себе си мъртва вселена…

Бабка  чакаше на тротоара, заобиколена от набързо струпани вързопи. Само личните вещи. Ах, детето ми! Аз съм стара, очите ми са слаби. Но ти, ти не го ли видя? Трябва да е бил е същият, само дето е сменил козината с костюм от Армани. Какво ще правим сега?

Бабка се свлича върху вързопите. Червената шапчица се навежда над нея, гали косите й. Бабинко, не плачи. Скоро ще дойде Добрия ловец  –  в отчаянието си беше припомнила  края на забравената приказка. Нали знаеш, той винаги идва  в последния момент.

Дните минаваха, Добрия ловец  не идваше.  Червената шапчица ходеше всеки ден  да посещава болната си баба в старческия дом. Беше заложила скъпата черна шапка, за да й купува топли банички. Вървеше сама и се вслушваше в шумовете на гората. Пропукваха съчки, зайчета се стрелваха уплашени. Защо, защо ми е случи всичко това? –  питаше се тя отчаяно. Вятърът се спотайваше в клоните и гузно мълчеше. Оня вятър… как го казваха?  

Един ден, както си вървеше по горската пътека, насреща й се зададе Добрия ловец. Зарадвана, Червената шапчица се спусна към него: Защо не дойде да ни спасиш? Без да се спира, Добрия ловец отговори троснато:

-Имам си моя работа. Не мога  да тичам да  спасявам разни глупави момичета, които се доверяват на първия срещнат Вълк.

-Но нали преди… – Червената шапчица се опитваше да го догони.

– Онова, преди, беше  приказка  –  отговори. 

-И сега? Какво да правя?

-Да се научиш да мислиш  – дочу се гласът му иззад дърветата. – Или пък, ако искаш, върни се отново в приказката.

Какво, какво каза? В приказката! Бързо, бързо обратно в приказката, със сигурното спасение! Защото Ветровете се менят, но Вълците остават. Червената шапчица се завтече към горската къщичка на бабка. След малко обаче се спря и се замисли: в приказката? И да остана завинаги малко момиченце с червена шапчица, което не знае нищо за големия свят? Не, не и не.

В края на гората отново съзря Добрия ловец. Подпрян на пушката, той я гледаше усмихнат:

-Не ми се сърди, не съм в състояние да изтрепя всички Вълци. Те са част от Живата Природа. Спасението? Спасението е тука – и той почука  с пръст слепоочието. На добър час.

Червената шапчица му махна с ръка и се отдалечи. Долу, в равното, се простираше Градът – огромен, пулсиращ, пълен с живот. Опасен, но толкова прекрасен!

© Михаела Грамен