ЧЕСТНОСТ – разказ на Христо Иванов
През осемдесетте години в Радомирското село на жена ми се построиха много нови къщи.
Хората се замогнаха от Металургичният завод в Перник и новопостроения завод за тежко машиностроене край Радомир. В този завод, за да привлекат качествени металурзи и други специалисти, яко бяха надули заплатите.
Направи ми впечатление, че когато минавахме с тъста ми Здравко покрай новозапочнат строеж на къща, той винаги казваше:
– Дано този сиромах да покрие къщата.
Един път не издържах и го попитах защо използва винаги този израз? Той замълча, но малко преди мълчанието да стане напрегнато каза:
– Като минаваш покрай новопостроена къща, гледай дали на вратата няма и некролог?
После обясни, че според наблюденията му често стопанинът, започнал строежа, не успявал да го завърши, а ако успеел, то само след една – две години се гътвал.
– Ето, примера е до нас. – продължи тъста ми – Виждаш ли я тази къща на комшията бай Йордан? И аз работих по нея, но стигнахме до покрива и чичо Йордан почина и не можа да я види покрита.
И аз започнах да се вглеждам. Минавайки покрай новопостроените къщи наистина забелязах, че често на вратите им има некролози. Обясних си го с това, че почти винаги на стопаните не са им налични необходимите пари и материали, а за да компенсират липсата на достатъчно пари те се хвърлят към допълнителна работа, преуморяват се и… Притеснени, че ще се изложат с недовършена къща се разболяват, или получават инфаркт и всичко приключва изведнъж.
*
Един ден заварихме тъста ми разплакан. Притеснихме се, какво е станало? А той ни разказа следното:
– Тази сутрин дойде кака Магда, жената на комшията бай Йордан, знаете, той отдавна почина… Донесе ми 23 лева. Това, казва, са парите, които ти дължа за неплатените надници от строежа на къщата ни… отпреди 30 години. Бай ти Йордан, преди да умре, ми остави тефтера, на който водил надниците. Последните му думи бяха „Дори да минат години, прави, струвай, но плати дължимото на всеки“.
Раменете на тъста ми още потръпваха, когато ни погледна в очите и продължи:
– Казах й, че не мога да ги взема тези забравени вече пари. А тя не отстъпва и ми вика: „Не, Здравко, ще ги вземеш. Аз съм дала дума на Йорде, че ще ви платя неиздълженото. До сега не можех, но вчера продадох кравата, защото вече съм стара и не мога да се грижа за нея. Искам да ви се издължа и да не отивам в гроба с този дълг.
*
Как да не се трогне човек от такава честност и да не се разплаче?!
Даже аз писах разказа с насълзени очи.
Ето какъв спомен ни остави и пример ни даде тази обикновена селска жена.
Христо Иванов
Трогателен разказ ,но за хора израстнали в този свят,в тези години….? В сегашните времена със сигурност ще остане незабелязан от новите хора? Съдя по себеси,защото аз се задъхвам от безобразията които виждам и преживявам? Като се започне от политическата класа в България,която освен слугинаж ,нищо свястно не прави за България! И така за 30 години стигнахме до никъде? То едно на ръка ние до къде сме я докарали,ами и нашите илюзорни напъни към западна демокрация и отбранителни съюзи се разпаднаха на прах! Сега истината е само една,тази ,която я казват по телевизиите( особенно американските),здравеопазването е само едно ,каквото ни казва СЗО,образованието ни е виртуално затова пък оглупяването ни е реално!
Не искам в детайли да акцентирам на трагичните обстоятелства в ,които живеем,но безпокойството ми нараства ежедневно какъв свят ще завещаем на нашите деца и внуци?
ПОУКАТА – НАЙ-ВАЖНИЯТ ЕЛЕМЕНТ НА ВСЕКИ РАЗКАЗ! ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!