ЧУДНАТА КЪЩА – разказ от Рени Васева
В края на селото се беше сгушила Чудната къща. И тя – изоставена, и тя – полуразрушена, но много щастлива. Таласъмът Вартоломей усещаше как душата му попива утеха всеки път, когато обикаляше малките стаички и мутвачето. Повечето къщи често плачеха и той ги успокояваше. Една през друга му разказваха за себе си, канеха го в кухничките на кафе с леблебия и див мед, в гостните – на сладко от смокини. Понякога го изненадваха с тайна врата, забравен коридор, мазе, което миришеше на влага и мухъл и имаше дъх на съсирена кръв.
Вартоломей влизаше в къщите денем, за да поспи сред шарените черги. Често виждаше как цветовете един по един бягаха все към гората. Изпъстряха я и тя светваше, отваряше своите хиляда очи и се вторачваше в таласъмското му лице, на което винаги се кривеше една неясна усмивка:
– Хайде, ела!
Но Вартоломей се измъкваше, като промърморваше вечното си извинение – къщите не могат без него, той е единственият жител на махаличката, забравена дълбоко в един от джобовете на планината.
През нощта Вартоломей обикаляше уличките – просто за всеки случай. Стенеше по тавани и мазета, виеше по порутените стълбища, буташе изпочупените керемиди, имитираше гласовете на животни и птици, надничаше с най-страшното си лице в празните прозорци.
Не и не! Къщите проплакваха в съня си, някъде се срутваше покрив, стена се напукваше от толкова сълзи. Сънят на тези изоставени съществувания беше неспокоен, пълен със спомени. Те се будеха в утрото с мокри лица, но успяваха да се усмихнат с беззъба уста и веднага започваха да фъфлят своята история.
А таласъмът Вартоломей се чувстваше длъжен да ги изслуша.
Само Чудната къща винаги мълчеше. Тя пазеше своите тайни, заровени дълбоко в мазето, скрити по ъглите, забравени на тавана. Тези тайни мамеха Вартоломей, той знаеше, че някой ден ще ги чуе.
Това мълчание на къщата създаваше за таласъма уют и спокойствие, а мутвачето му стана и дом, и вселена.
Помнеше как се настани за пръв път – разбира се, на тавана. Но после откри кладенеца с жива вода и бързо-бързо слезе долу, по-близо до еликсира, който го съживяваше всеки път, когато умираше от самота.
В мутвачето имаше картина.
Голяма, червена, сочна диня, прободена с нож, а семките – черни и лъщящи като очи, гледаха право отсреща, където се мъдреше спукано и мътно огледало.
Една нощ обаче всичките къщи млъкнаха. Грейна страшна червена луна, която оцвети залинелите покриви. Таласъмът Вартоломей тъкмо слизаше от порутения таван на дядо Иван, дето ровеше в сандъка му, за да търси един пищов, останал от Опълчението, и я видя. Чудната къща радостно танцуваше на лунната светлина. Все едно оживяваше къщурката на Баба Яга с кокошите крака, дето се местеше из гората на детските сънища.
Предните две прозорчета светеха с тихите, полюшващи се, пламъчета на запалени свещи. До преди малко се надсвирваха щурчови вариации и птичи трели, а сега и звездите бяха изчезнали. Тихо и тъмно. Светът се сведе до една къща, която танцуваше в кървава светлина.
Таласъмското сърце на Вартоломей най-напред се постресна, после се озадачи, а най-накрая се зарадва – в това затънтено село нещо се случваше. Той се плъзна по въздуха безшумно, изоставил тавана на дядо Иван, а вятърът леко гъделичкаше косматото му тяло. Тази зима беше понапълнял, защото се застоя в къщата. Много го боляха краката и не мръдна, докато не дочака млада луна през март. Вещерското време започваше по пълнолуние, та той се измъкна от паяжините и прахта и дълго кашля на двора сред радостните възгласи на нощните твари.
Сега таласъмът Вартоломей се рееше като сянка, дишаше тежко и често стъпваше на козите си крака, подтичваше за малко и после пак се рееше над прашната уличка, обрасла с трева.
Какво се случваше в неговото село, където не беше останала жива душа? Последният човек, баба Стойна, умря, лека й пръст, преди две години. Спомина се пред очите на Вартоломей, докато му казваше, че много ще й липсва, защото го чувала и все се надявала някога да успее да го види.
Пътят стигна изгнилите тараби на Чудната къща и свърши. Вартоломей видя как вратата се открехна и едно детско лице ясно се открои на фона на мъждивата светлина. После изчезна. Таласъмът трябваше да мине през дворчето, за да надникне в къщата. Вратата беше останала да виси на пантите и той улови силуети, които се мяркаха в мутвачето. Прекоси двора и безшумно застана до единствения здрав прозорец. Три момчета бяха насядали на пода, наредили свещите в кръг и си подаваха някакви тетрадки. Зелени, овехтели, виждал беше такива навремето при фелдшера на селото. Картони им викаха. Пишеха вътре кой от какво е болен.
– Дай да прочета за Шилото, ти кво се прайш, че можеш да четеш! – изкомандва най-високото и вероятно най-голямото момче.
– Нищо не се разбира – оправда се русият хлапак, дръпна от цигарата, която държеше между пръстите на лявата си ръка, и я подаде на високия заедно с докторския картон.
– Георги Мариянов, майка Марияна Ангелова, баща – неизвестен. Роден на…бля, бля, бля. Прегледи, ваксини. Даден за осиновяване на 8 май 1989 година.
-Това да не е баща ти, бе! Търси картона на Шилото. Трябва да има адрес. Ще го открием, няма да се измъкне току-така той.
И момчетата продължиха да ровят в найлоновия плик, където бяха наблъскани медицинските картони, най-вероятно откраднати.
Беше вече среднощ. Захладня. Свещите догоряваха и започваха да гаснат една по една. Момчетата се натъркаляха по пода и заспаха. Не бяха открили нищо за Шилото.
Вартоломей стоеше, залепен за прозорчето, и си мислеше, че таласъмската му съдба го беше срещнала със сираците от дома в селото отвъд Голямото било, на десетина километра оттук. Само веднъж беше ходил в това село – имаше магазин, а общината на площада вееше едни знамена, дето се виждаха отдалече.
Таласъмът реши да остане до сутринта, за да изгони децата и да ги върне обратно. И тихо се промъкна през процепа на вратата, угаси последната свещ, настани се до тях. Някаква сладост се разля в старческите му вени. Тя се противопоставаше на древния инстинкт да плаши, да стряска, да мисли как най-сетне ще сътвори своето Голямо зло. Усещането за близост до тия деца, изоставени от света, го завладя и го удави в някаква кротка тъга, която все още не разбираше.
Вартоломей се събуди с мисълта, че не може да диша. Един глас крещеше. Паниката и страхът го удариха в ноздрите заедно с гъстия дим. Чудната къща гореше и децата стояха в центъра на стаичката, безпомощни като гергьовски агънца. Голямото зло, което беше длъжен да стори поне веднъж в живота си, имаше миризма на страх и урина.
Вартоломей се окопити. Реши, че до злото имаше още време. Изведе децата от горящото мутваче изненадващо лесно. Те гледаха с полудели очи и сякаш нищичко не разбираха. А мутвачето щеше да изгори до основи, Чудната къща – да остане с оголена стена, която да заприлича на гноясала рана. Вартоломей не можеше да допусне това. Огънят го плашеше до смърт и събуждаше в душата му спомени за хора с факли, които гневно тършуваха по таваните и мазетата. Таласъмът все още не беше сторил своето Голямо зло. Все още живееше в немилост и не го приемаха в Земята под всичките кладенци. Само го допускаха до живата вода да отпие, колкото да не умре. Но и хората го гонеха, защото се страхуваха. Така живееше на ничия земя в запустялата махаличка под звездите и все по-кървавата луна.
Огънят плъзна към таласъма и припари под нозете му. Само като гледаше пламъците, му се завиваше свят. Чудната къща вече плачеше от болка, но пак дума не продумваше за помощ. Вартоломей помисли, че ще умре днес.
– Е, нищо! Нали навърших двеста години.
Видя кофата до вратата, грабна я и хукна към рекичката зад къщата, изтъняла, скрита зад дърветата. Дълго гаси пламъците или поне на него му се стори дълго. И пак Голямото зло му се изпречваше като мисъл, която мразеше и обичаше едновременно.
А после таласъмът видя децата да се изнизват по пътечката към гората. Но зърна и сянката на същество, което дебнеше и се криеше. Шилото. Накуцваше и се кривеше, стъпките му бяха като на хищник.
-А – аааа! Не си познал, приятелю! Ти сътвори своето Голямо зло, сега аз ще ти покажа моето.
И Вартоломей тръгна след тъмната фигура, която все по-отчетливо се очертаваше на фона на изгрева и изсветляващата гора. Сърцето му таласъмско ликуваше. След него къщата също крачеше, гледаше да не обърква стъпките, често кашляше от пушека и се задъхваше по стръмнините. Повече отвсякога беше щастлива.
Шилото спря и седна до един храст. Вартоломей се промъкна почти до него и реши да го огледа добре. Момчето беше доста по-голямо от другите деца, главата му – обръсната. Шилото седеше на една страна и разтриваше глезена си. Таласъмът се обърна да види къде беше останала Чудната къща. Трудно се провираше през храсталака, та прелиташе над него, разтворила широко изгорели прозорци, за да може да диша. Помаха й, усмихна се с кривата си уста. После седна до Шилото, който беше затворил очи и като че ли спеше. Отпуснал ръце върху щръкналите си колене, лицето му луничаво и някак изтощено, изцедено. Сякаш нямаше кръв в него, толкова бледо стоеше на фона на новия ден. Между очите челото му се мръщеше от усилието да запази нещо – мисъл ли, тайна ли…
Тогава таласъмът се промъкна безшумно в съня на Шилото. Там беше дълбока нощ, имаше дълги коридори и стаи. В една от тях мъжка ръка свали колана си и заудря по гърба малко момченце. Не се чуваше нищо. Гръбчето на детето се нашари с червени ивици като селска черга. След малко щяха да посинеят, да се подуят, да разкъсат кожата.
– Ето ти едно Голямо зло, което можеш да промениш – помисли си Вартоломей.
Момченцето, изправено с лице към стената, виждаше Чудовището с големи космати ръце. То ръмжеше, мляскаше, плюеше, удряше с наслада, въздишаше от удоволствие и не спираше, не спираше…
Вартоломей застана пред Чудовището. И се видя колко е жалък – дребен, с опадала козина, с ревматизъм и старческо дишане. Но събра целия си кураж, повика мислено силата на дедите си, мобилизира цялото си въображение и намери думите, които спасяваха. Пазеше ги в душата си, онези, свещените думи, необходимите думи. И ги стовари върху Чудовището, отчаян и уплашен до смърт.
Мъжката ръка изпусна колана, обърна изумено глава и Вартоломей видя грозната гримаса на безпомощен звяр, който знае, че е спрян и повече няма да убива. Нямаше пожари в съня на Шилото.
Полека-лека Вартоломей го поведе към Чудната къща. Влязоха в мутвачето. Картината с динята беше поизгоряла, но все още очите й гледаха в опушеното огледало. Ножът разрязваше сладкия плод на две половини. Шилото отвори очи и се загледа в червеното. Ножът сякаш го хипнотизираше.
– Вземи го, вземи го! Сладък плод, разрежи го, разрежи го!
Вартоломей пееше и побутваше момчето напред. Сърцето таласъмско биеше, усещаше сила, беше всемогъщо! Ето го неговото Голямо зло.
Най-сетне щеше да слезе в Земята под всичките кладенци, най-сетне – у дома.
Ножът блестеше в ръката на Шилото, примамливо го викаше, а огледалото вече не го отразяваше.
И тогава таласъмът видя червените ивици по малкото детско гръбче. И разбра, че не ставаше за ролята на злодей. Никога нямаше да слезе в земята на дедите си. Взе ножа от ръката на Шилото – нежна, детска ръка, която сияеше в сумрака на изгорялата стая. Хвърли ножа, но стисна ръката. И двамата влязоха в огледалото едновременно. Знаеха, че зад него имаше кръстопът. Щяха да застанат там – Вартоломей, Шилото и Чудната къща. И като в приказките да изберат най-щастливия път.
© Рени Васева
