ШАНДОР ПЕТЬОФИ (1823 – 1849) – пет стихотворения в превод на Иванка Павлова

В МИНАТА

Тук съм, долу, на хиляда йола*
под земята,
гдето древна, вечна нощ владее
в тъмнината.
Боязливо лампичката бледа
в нейното лице сурово гледа,
както гълъбът – орел.

На хиляда йола от цветята
слязох вече.
На хиляда йола! И от ада
недалече.
Или стигнах мястото проклето?
Дом на сатаната е, където
има злато и пари.

Дух на мината, могъщи кралю,
ще предложа
своето сърце срещу богатство
да заложа.
Да се спогодим сега двамина –
слязох днес случайно в тая мина,
друг път тук не бих дошъл.

Но напразно чаках да излезе
сатаната.
Той не се показа, скрит остана
зад скалата.
И защо ли? Бе разбрал тогава,
че сърцето ми не се продава
и че се шегувам аз.

Не, сърцето ми не се продава,
без цена е.
Кралят на съкровищата даже
да го знае.
Братски ще го поделя с бедняка,
със бездомника и със сирака,
ризата си ще му дам.

* Йол – стара мярка за дължина, приблизително равна на 1,9 метра

МОЯТ ПЕГАС

Не е английски кон Пегасът мой –
с врат тънък, дългокрак и нежен;
и не товарен немски кон е той –
с широк гръб, на мечок с вървежа.

Жребче унгарско – то е мой Пегас,
от чиста, най-добра порода,
със светла козина като атлаз,
с походка дръзка и свободна.

То не е възпитавано в обор,
в училище било е малко само.
Родено е под синия простор,
обича Пустата голяма.

Не наранявам коня си крилат –
постилам на гърба му кожа.
Полита – на светкавицата брат,
и с него – моят дух възторжен.

И там, където той се е родил,
в красивата широка Пуста,
ме води с радост – без дори юзди
да дръпна, той натам препуска.

На село само ще се спра за час
и сред рояка на момите
от най-красивата си вземам аз
уханно цвете и политам.

Напред ме води вярното жребче,
на моите слова покорно.
Ако от него пяна потече,
то няма да е от умора.

И не от бързина издува гръд –
от огън в пяна е покрито.
Не го пришпорвам, че далечен път
е пътят, водещ към мечтите.

Препускай, мили коньо мой,
прескачай камъни и ями.
Попадне ли под тебе враг, не стой,
стъпчи го гневно, милост нямай!

ПОСТИГНАХ ВЕЧЕ ВСИЧКО ПОСТИЖИМО…

Постигнах вече всичко постижимо
и щастието ми е несравнимо.
Съпруга имам – млада, нежна, мила.
Душата – пеперуда лекокрила,
летейки сред цветята на мечтите,
сънуваше на своя блян чертите.
Съпругата ми е жена такава:
сестра на феи да е, заслужава.
Съкровище най-драгоценно тя е…
Душата ми за друго не мечтае.
Не ми е нужна и надежда: няма
от днешната ми радост по-голяма.
Какво по-лесно? Да те изоставя,
синовната си грижа да забравя
и обичта към теб, родино мила,
сърцето като с остър нож ранила,
да сбирам даровете на съдбата,
да чакам Бог да те спаси в бедата?
Родино, верен твоят син остава.
И минало, и бъдно заличава
на любовта морето завилняло,
но твоя свят олтар не би заляло.
Въздишам с теб като преди, когато
мечтаехме за време по-сърцато –
венеца ти от тръни то би снело,
закичило би с лаври твойто чело.
С теб плача за кървящите ти рани,
нанесени от свои и душмани.
С теб плача, ако мръзнеш и гладуваш
и глас на състрадание не чуваш.
С теб плача, че се изродиха даже
чедата ти, но Бог да ги накаже!
Срамувам се, че днес си унизена,
че от света не си удостоена
дори и с поглед, а доскоро беше
над него господар и се боеше
тогава той от думата ти властна…
Обричам се на теб, земя нещастна!

СЛАВЕИ И ЧУЧУЛИГИ

Докога ще славите печални,
о певци сантиментални,
старините?
Тях вълните
на разтлението ги заляха.
А останали без стряха,
щом гнездото си рушите,
с бухалите в съсипиите
ще прокобвате. Такава
мрачна песен ужасява!
Непрестанно пеят те
и възторгът им расте
или в тъжните очи
скръб несдържана личи.
Мним възторг, печал лъжлива!
Истината с тях се скрива.
Чуйте, старото възпяващи,
миналото възкресяващи,
вие сте крадци
на мъртъвци!
Миналото е умряло.
Мъртвото му тяло изкопавате
и за лаври го продавате.
Не завиждам аз на вашите венци
с дъх на мухъл и на застояло!
А човечеството крее.
Болница е този свят,
в треска хората горят,
цял един народ линее,
жертва става,
отмалява,
а кой знае
колко треската ще трае
и сънят, на който е обречен,
краткотраен ли е, или вечен.
Но се съжали небето
над чедата си и ето,
лекар прати – той насам пътува,
болките ни страшни да лекува;
тези дни при нас ще бъде вече,
докато палачът е далече.
Всеки звук на мойта лира
твой е и от теб извира
вдъхновението ми да пея.
Аз за теб горчиви сълзи лея
и те поздравявам като брат,
лекарю на този болен свят,
бъдеще лелеяно!

*

О певци на късната тъга,
слушайте сега!
Слушайте сега,
даже да разкъсваха душата,
даже да лекуваха сърцата,
славееви са словата ви.
Славеят е птица на тъмата.
Идва краят на нощта, зората
с изгрева на слънцето пристига
и ако от песен се нуждае
в този миг светът, това е
песента на чучулига.

КОЯ ДЕВОЙКА МОЖЕ КАТО ТЕБЕ…

Коя девойка може като тебе
с духа ми волен да витае;
освен мен кой така ще съумее
сърцето ти да опознае?
В деня на сътворението още
един за друг сме отредени.
Душите ни човек не би разлъчил –
от Бога са съединени.

Замахва користта към нас отново
с оръжието си ръждиво.
На любовта ни пръчката вълшебна
спокойно удара отбива.
О, любовта е храбра и от нея
мнозина биват победени.
Душите ни човек не би разлъчил –
от Бога са съединени.

Изгаряща е любовта, която
ни свързва, о момиче мое,
и ако имам белег на сърцето,
от пламъка любовен той е.
Прекрасен огън, за олтар достоен.
Да коленичим преклонени.
Душите ни човек не би разлъчил –
от Бога са съединени.

Мой хубав ангел, твой съм, ти си моя.
С любов възвишена, голяма
ще извървим през рози и през тръни
живота си докрая двама.
Тъга и радост приживе делили,
ще станем прах неразделени.
Душите ни човек не би разлъчил –
от Бога са съединени.

Шандор Петьофи

Превод от унгарски: Иванка Павлова

Стихотворенията ще бъдат публикувани в печатното издание на брой 2/2023 – бел. ред.