ЩЕ СТАНА РОЗА – поезия от Божидарка Божинова

ЩЕ СТАНА РОЗА

Морето винаги ще бъде тук,
дори и сянката ми да няма.
Мъглата няма цвят и няма звук,
но лодката е правена за двама.
Тополите са вторият ми дом,
а пясъкът мълчи зад хълма.
Стихът ми стана вълнолом,
за да ме пази от препълване.
Не ми отива образ на русалка,
изгубена сред океан от думи.
Опашката ми вече стана малка,
морето отесня и ме изгуби.
Поезията се оказа само поза,
красива рокля за пред хора.
Ще замълча или ще стана роза
под старата асма на двора.

ОБРЕЧЕНИ ЛОДКИ

Там някъде, 
в сянката на дюните
има един мъж, когото 
още не съм целунала.
И може би никога
няма да го целуна,
за да остане героят
от моите сънища.
Поема за лятото.
Ще го намеря
в откъсната страница 
от книга за пътешествия.
И няма да го целуна.
Той е заклет моряк.
А лодките са обречени
да отплават.

НЕКА НЯМА ЗВЕЗДИ

Тази вечер звездите ги няма.
Коминът свири Лунната соната
на струни от тъмни въздишки.
Абаносови пръсти 
рисуват разлюбени силуети.
Отдавна те няма.
Открадна ми нежните думи.
Останаха розите с тъжни бодли.
Не тъгувам. 
Нощта е добра и невинна.
Ще приседна до спомена
с лед в косите и устни от сняг.
Ще те викам до съмване.
Нека изгубя гласа си.
Нека никога няма звезди.

© Божидарка Божинова