ЮНИ ПРЕЗ НОЕМВРИ – хайбуни на Иванка Попова-Велева

ПЪТЕКИ В БАЛКАНА

(ХАЙБУН)

Когато си в Балкана, по която и пътека да тръгнеш, все ще те отведе някъде, до някое дивно място – я в някоя махала, я до някоя чешма или параклис. И във всеки един от случаите ще се насладиш на своето „откритие“ и ще се поздравиш за своя избор. Стига да не бързаш, разбира се, за някъде. Защото когато човек бърза, му се струва, че може да се е „изгубил“, тръгвайки по „неправилната“ пътека или пък, че в лутане си е изгубил времето „напразно“. Ала закъде може да бърза човек тук, в Балкана? И каква спешна работа може да има? Тук е толково красиво, спокойно и тихо, че забравяш и за работа, и за всичко друго. По-близо си до Бог.

неведоми пътеки

водят към целта

щом Бог е в нас     

„Моята“ пътека тръгва от едно равно място, от една полянка, цялата покрита с пъстри цветя и треви – сини метличини, жълт кантарион, бял равнец, алени макове, глухарче, розововиолетов слез, цикория, детелина… А как ухае на мащерка и риган! Дори и магарешкият бодил е разтворил красивите си цветове, по които жужат неуморни пчели и събират прашец.

Та той е благодатна билка! Сигурно не е случаен фактът, че Енциклопедия Британика го е взела за своя емблема, така както френската Енциклопедия Ларус – глухарчето. Едната показва как от нея можеш да събираш знания, а другата – как знанието се „разсява“ като пухкавите семенца на глухарчето, носени от вятъра.

знанието сея

при всеки полъх –

аз съм Ларус

Да не пренебрегваме скромната, но лековита лайка. Пръснала се е навред и радва очите с грейналите си като безброй малки слънчица цветчета. Няма ги само някогашните събирачи – децата, приклекнали в тревата да берат с чевръсти пръсти цвета ѝ. Някои от тях, въоръжени с дървен гребен, загребват от корен уханния цвят и пълнят с него малките си кошнички. Учат се на труд в досег с природата. Пък и защо да не зарадват стария билкар със своята помощ?!

берачи на билки

търсачи на късмет –

безгрижно детство

Пътеката ми почти се губи в буйната тревиста растителност, която ми стига до над коляното. Но ето, че прекосява поляната и тръгва полека нагоре по склона. Първо върви покрай сухо дере, в което се виждат само белите камъни, които е влачил пороят, после навлиза в боровата горичка. Тя е още млада. Не е чак толкова отдавна времето, когато бригадири залесяваха тези оголени склонове на планината. Наоколо се носи младежкият им смях – топъл, закачлив, звънлив. Или може би това е вятърът, който разклаща върховете на боровете. Мирише на смола.  

планински бор –                       

хубост, спираща дъха

мирис на смола

Възхищавам се не само на красотата, но и на гордата осанка на това вечно зелено дърво:  

безсилни бури –

бор не се огъва

винаги остава прав   

Пътечката се стеснява и се изкачва, изкачва… Ето я и първата махала, по-точно махаличка – от две-три къщи само. Привели са се, сгушени в капинака, та не можеш да различиш добре къщичките от стопанските сгради. Покривите са от каменни плочи, обрасли с мъх. До каменния дувар – туфи от здравец. Изглежда някога тук е кипял живот, но сега е тихо и някак пусто. Няма и следа от човешки крак. Невъзможно е да научиш дори името на това място, защото няма табела. Няма улица – само пътеката, камо ли площад с поща, кметство или школо. И църква няма. Няма и хора! Така е вече в тези малки махали, пръснати из Балкана.

Тук навярно е живяло едно семейство. После то се е увеличило и младите са се отделили под свой покрив. Така къщите са станали от една – две или три. По-късно се е обособила махала, а от „долната“ махала се е отделила „горната“. И ето ти някое Долно Гърневци и Горно Гърневци. Много от имената на махалите са показателни за родовата принадлежност на обитателите им – Тодювци, Райковци, Бейковци, Яковци, Вълчовци и т.н. Не са едно и две.

Но къде ни води пътечката? Тя продължава да се изкачва. Катери се нагоре  – много е упорита. Ето, че стига до едно равно място, откъдето се открива чудна гледка. Тук можем да си починем след изкачването и да се полюбуваме на дивната красота на природата. Въодушевена от тази красота и изпълнена с патриотични чувства, си спомням изведнъж прочутия стих на Христо Ботев:

… гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен.

Ноември 2021, Велико Търново

ЗДРАЧАВАНЕ

(ХАЙБУН)

по здрач

ведно с лист от календара

отлита денят

Топла юнска привечер. Слънцето клонѝ на залез и сенките на тополите край пътя стават още по-дълги и по-тънки. Източили са се сякаш искат да достигнат хълмовете на запад, зад които всяка вечер слънцето отива да си легне за през нощта. Любопитни са да надникнат поне веднъж в неговите покои. Сигурно там е топло и уютно – при слънцето винаги е светло и топло… Но не могат. Не им стигат силите и ще трябва да почакат до сутринта, когато отпочинало и жизнерадостно то ще ги огрее от изток, прегръщайки ги с нежните си утринни лъчи.

Заедно с мрака, като воал, над полето се спуска тишина. Всичко живо е притихнало. Птиците са се прибрали в гнездата си. Те трябва да си починат – нали първи ще се събудят и възвестят настъпването на новия ден, през който неуморно ще хвърчат и ще пеят, а за тази работа са нужни сили. Прибрали са се в убежищата си зайците, лалугерите и другите полски гризачи. Срамежливият таралеж се е свил на кълбо и е прибрал иначе настръхналите си бодли – не се готви за битка я, а за сън.

Само лекият ветрец все още не се е успокоил. Притичва из полето и разлюлява класовете на ръжта, нежно гали алените макове по синурите и разнася упойващия аромат на билки и полски цветя. Нали току-речи след ден-два е Еньовден!

И сред тази тишина едни светулките с техните коремчета-фенерчета му правят компания и осветяват пътя му в припадналия мрак.

юнска нощ

полето вече спи

ароматна тишина

Ноември 2021, Велико Търново

Иванка Попова-Велева