ЯПОНСКО СЪРЦЕ – поезия от Вера Костадинова

Уморена и скръбна
до смърт
тишината
увисна като
мокра паяжина
във висока трева…

В нощ като тази
не изгряват звезди.
В нощ като тази
небето мълчи.
Не се чуват щурци.
Всичко е тихо.
Само твойте очи
отчаяно молят –

-Помогни…
Немощно
се отпускаш
на нейното рамо…

Една жена от
Нищото дошла
при теб.
Да вземе твоята
мъка голяма.
Приседна тиха,
на крайчеца едва.
Протегна ръка –
Слабостта ти
във сила
превърна…

Жената бяла
в най-черната нощ,
си тръгна посивяла.
Внезапно остаряла…

Има стихове гдето
не галят ухото,
не люлеят –
не политаш от тях.
Като рана
са те.
Стихове
камшични,
които бичуват,
ала не тръпнеш от страх.
Дават ти сила
да се изправиш
и тръгнеш
по широкия свят.

ЯПОНСКО СЪРЦЕ

След всяка смърт
си мислех,
че оставам без сърце.
Разкъсано
на хиляди парчета
къс до къс
и
скръб до скръб…

Обичани от мене хора,
ме оставяха
на кръстопът.

Разпъната на кръста –
без дом, без утеха,
и без хляб.
С едничка
на гърба си
дреха.
Хиляди тревоги
ме поваляха

Но тръгвах пак.

Със злато
моето сърце
лепях.
Познало е безброй несгоди,
Ала
заради него
оцелях.

Той роден е
да е вълк единак.
Сам да броди
и сам да се скита.
И пътища неоткрити
да търси.
Невидими знаци
в нощта
да разчита…
Намери ли
своята вълчица-
ще стане смирен
да поведе
голямата
глутница.

Той е вълк единак.

Аз съм влюбена.
И съм вълчица.

САМОДИВА

Легни… ще пазя съня ти.
Ще те милвам догдето заспиш.
Тихичко ще ти разкажа
за едно момиче,
което обича с вятъра
в косите му да тича.
И как очите му
в златно- кафяво искрят
щом е щастливо
как росата босите му нозе облива
и самодивската дреха как му отива..
Не се стряскай…
Не трепвай…
Спи…
Не чувай как ти разказвам,
за трънът
в крехката му душа.
Не чувай
как плаче в онемялата тишина,
а очите му стават зелени…
Не се събуждай още.
Поспи…
Дай ми време
капките да събера,
да не подгизне леглото.
Да е сухо.
Да не помниш…
Та когато очите отвориш –
моите да са кафяви
и в тях да видиш
една любяща жена…
Само това искам да знаеш,
само това…

ВМЕСТО СБОГОМ

Помниш ли тези очи – кладенци,
които за теб се пълнеха
със синя дълбока вода?
Помниш ли тези ръце,
разтворени криле на птица,
бързащи да те прегърнат?
Помниш ли тази усмивка-
сияйно и слънчево утро?
Не казвай нищо.
Ролите се смениха.
Този път замълчи,
защото сърцето- огнище
се превърна в скала.
В тези кладенци –
вече пресъхнали,
не остана и капка сълза.
А ръцете – прекършени,
няма към тебe да летят.
Сърцето- вън от тялото,
несъбираем пъзел
е станало цялото.
Виждал ли си ранена душа
как от болка се свива?
Поетите,
безкрайно голи –
своята душа разкриват
във свойта самота.
Не ме помни,
а
забрави ме!

Аз простих.
Отдавна…

Вера Костадинова