ДА ИЗБРОДИМ ЦВЕТНИТЕ СЪНИЩА НА ДЪГАТА – рецензия на Габрила Цанева
Отново чета ръкопис на Тодор Билчев, неговата седемнадесета стихосбирка със заглавие „Пепел от дъга“.
Каква може да бъде пепелта от дъгата?!
Цветен дъжд, полъх на вятър, плясък на птичи криле?! Каква може да бъде пепелта на неуловимото?! Пепелта на красотата?! На противоречието?!
Погледът ми бързо пробяга по развиващите се страници… За да намеря отговор в последното стихотворение – „Капчици любов“:
Стих на капчици се пие.
Сякаш руйно вино туй е.
Огън през кръвта изтича.
Цял със светлина се кичиш.
А душата ти полита.
В звездните простори скита.
Стих на капчици се пие.
В капката любов се крие.
Не мога да не споделя усещането за свобода, което струи от цялата стихосбирка.
Тодор Билчев винаги е умеел да пише стихотворения – да създава стройно стихосложение, с интересни, нестандартни рими, но в „Пепел от дъга“ той постига нещо повече – чистият дух на поезията, онова, неуловимото, което прави нанизът от думи Изкуство.
С оная звукова симфония в стихотворението „Пепел от дъга“, дало заглавието си на книгата, която ни напом-ня Ботев и рисува картината на един природен миг:
Дъждът проблесна и в светкавица се скри.
След тях, че идват, силен гръм оповести.
Листец потрепна, духна вятър и… вали.
Отново с бурята останахме сами.
С онова тягостно чувство на вечност, на обреченост, с която рисува картината на духовния смут:
Вей вятър есенен. Кръвта е бучки лед.
Сама сред вълци, зъзне голата душа.
Надеждата не е застанала отпред.
Да стигнеш можеш вече… само Вечността.
Или онзи, другият смут на душата, изправена пред красотата:
Косите ѝ черни, очите маслинени.
По-черни от тъмното вино къпинено.
Такива очи, толкоз искрено винени,
такива коси, тъй черни, копринени,
Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Полето“, „Балканът“ и „Морето“, като завършва с кратка импресия в проза с философското заглавие „Нашето прекрасно нищо“. Както и други негови поетични книги, „Пепел от дъга“ е своеобразен дневник на твореца, в който всяко стихотворение е датирано, дори нещо повече – посочени са точният час и мястото на написването му. И това дава допълнителна връзка между автор и читател – ние тръгваме заедно по пътеките на нашето духовно единение…
… За да избродим цветните сънища на полето?
… За да изживеем и преболим една нова любов в балкана?
… За да усетим живителната ласка на стихията море?
Не, не само това… Тук във всеки стих тупти любовта – понякога носталгично, понякога иронично, любовта властва в различните си форми. Любовта към Нея, Жената; любовта към него, Ближния; любовта към Мига, към Виното, към Природата, към лудостта на живота.
Не за първи път пиша, че поезията на Тодор Билчев е изтъкана от противоборството на патоса и сатирата, от умението му да се възхищава и надсмива едновременно. И това превръща наглед ежедневни факти, чувства и проблеми във философско-естетически категории, този дуализъм на творческата експресия чертае една интересна картина на лирически търсения и отговори.
Да пожелаем добър път на книгата и нейния автор към читателите!
д-р Габриела Цанева, редактор и издател
