Джованино Гуарески е роден на 1 май 1908 г. в Рокабианка, Италия и е вероятно най-известният италиански писател, журналист, хуморист и карикатурист!

Трите тома с разказите му за дон Камило, свещеникът с нежно сърце и железни ръце са преведени почти по цял свят.

През 1943 е арестуван и мобилизиран в армията за обида към Мусолини.

За отказ да сътрудничи с нацистите прекарва две години в немски концлагери в Полша и Германия.

През 1950 e осъден на осем месеца условно за клевета срещу държавния глава Луиджи Ейнауди.

През 1954 е осъден на година затвор за обида и оклеветяване на държавния глава Алчиди де Гаспери.

Уплашени от надигащото се обществено недоволство, властимащите му предлагат амнистия, ако се извини, но той отказва!

Отказва предложението на папата да работи за Ватикана.

Умира на 22 юли 1968 г., Червия, Италия.

Представен в брой 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри“ от преводача си на български език Контадин Кременски.

Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. „Младеж“ и изд. „Партиздат“, по-късно е директор на изд. „Христо Ботев“.

Още с дебютната си стихосбирка „Лична карта“ (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват „Епопея на незабравимите“ (1963; 1969; 1973) и „На юг от живота“ (1967), която веднага след издаването е претопена и не стига до читателя; излиза десет години по-късно със заглавие „Антикварни стихотворения“ (1977).

Продължава да пише поезия, следват книгите: „Лична карта. Избрани стихове“ (1982; 2002), „Признания пред Бела Цонева“ (1988; 2002), „Маски“ (1989), „Повторения“ (1990), „Славянски псалми“ (1991), „Поетични самоубийства“ (1993), „Шепа срички“ (1994), „Живот по памет“ (1996), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от Отечеството“ (1999) и „Табакера“ (2003).

Интерес предизвиква и прозата на автора: повестите „Хляб от трохи“ (1970) – обявена за „покушение срещу народностната линия“ и „Софийски атентат“ (1976). Тринайсет години по-късно излиза романът „Моминството на войниците“, базиран на нея (1983), както и „Цветя за махалата“ (1984) и „Покрай кадифето“ (1993). Публикува няколко книги с размисли, фрагменти, спомени – „Докосвания до България“ (1974), „Почит към литературата“ (1980) и „Навътре в камъка“ (1986). Автор е на пиесата „Комисия за погребение“ (1990).

Иван Динков е носител на националните литературни награди „Иван Вазов“, „П. К. Яворов“, „Никола Вапцаров“, „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“ и „Златният ланец“ на в. „Труд“. Умира на 23.01.2005 г.

Представен в сп. „Картини с думи и багри“ в бр. 1/2023 с есе на Силва Василева и подбрани стихове в рубриката „В паметта ни“.

Иван Иванов-Йоаний е роден на 29 февруари 1968 г.

Завършва изобразително изкуство във Великотърновския университет. Опира се на философия и убеждения, които му позволяват да изгражда живописта си в класическата европейска изобразителна традиция, експериментирайки със старинни техники от VII век.

Автор на първата в България анахронистична изложба.

Преподавател в Средното училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ в Русе.

С публикацията на откъси от книгата „Бащата на нещата“ на Любчо Иванов, илюстрирана от него, става автор в сп. „Картини с думи и багри“ от бр. 1/2023.

Карло Мария Чипола /Carlo Maria Cipolla/ е италиански икономист, сред водещите стопански историци от своето поколение. Известен е с хумористични есета на икономически и други теми.

Роден е на 15 август 1922 г. в Павия, Италия.

Завършва среден лицей в родния си град през 1944 година. След това учи в Сорбоната и Лондонското училище по икономика. Международната му кариера започва през 1953 г., когато заминава за Съединените щати с Фулбрайтова стипендия. От 1959 г. преподава в Бъркли и други учебни заведения по света.

Член на Кралското историческо общество на Великобритания, на Британската академия, на италианската Академия дей Линчеи, на Американската академия за изкуства и науки и на Американското философско дружество, Филаделфия. Награждаван с ред важни международни отличия за приноса си в стопанската историография. Почетен доктор на Университета в Павия (1992).

Най-популярното произведение на Чипола е сборникът с есета Allegro ma non troppo („Щастлив, но не твърде много“, като в музиката – „Бързо, но не твърде бързо“).

Първото есе от сборника е „Принципи на човешката глупост“, написано през 1976 г., разглежда противоречивата материя на глупостта.

Умира 5 септември 2000 г. в родния си град.

Представен с авторов превод от Контадин Кременски в брой 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри“.

Любчо Николов Иванов е роден на 11.10.1948 година в село Градница, Севлиевско. Завършва ВНВУ „Васил Левски” във Велико Търново с гражданска специалност преводач по чужди езици и българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работи в системите на отбранителното и вътрешното министерство. По-късно 11 години е в тайгата на Коми АССР, където извървява пътя от работник до стопански ръководител и директор на Дома на културата. Бил е кореспондент на в. „Дружба” в Москва.

Работи като директор на Дома на работниците от транспорта и като журналист и директор на Радио Стара Загора. От 1992 г. е кореспондент на в. „Труд”, а от 1998 г. – отговорен редактор на „Тракия Труд”. Отговорен редактор е на регионалното издание „Твоят ден” към в. „Труд” и в. „24 часа”.

Автор е на пет стихосбирки: „Пречистване” (2006), „Призори” (2007), „Прошка” (2007), „Прераждане” (2008), „Прокълнатите” (2009).

Става автор в сп. „Картини с думи и багри“ от бр. 1/2023 с откъси от книгата „Бащата на нещата“. Книгата е и с есе-рецензия на проф. Венелин Терзиев.

Людмила Станимирова Данова е родена през 1968 г. Завършила е книгоразпространение в София през 1999 г. След това учи психология в Нов български университет.

Работи като детски учител.

Пише поезия от ученическите си години. Публикува свои творби в сайта „Откровения“ и в различни творчески групи във фейсбук.

Живее в с. Кътина, в столичния р-н „Нови Искър“ – „едно красиво кътче на Стара планина, със забележителни земни пирамиди, които за жалост се рушат с времето.“

Автор в сп. „Картини с думи и багри“ от брой 1/2023.

Роден е на 9 март 1862 г. в Киев.

След обучение в Киевското рисувално училище (1878–1882) и Санкт Петербургската академия на изкуствата (1882–1884) той преподава в Киевското рисувално училище (1884–1900) и Киевската Художествена школа (1900–1906). Ученик на видните украински художници М. И. Мурашко, Й. К. Будкевич и академик Х. П. Платонов.

Участва в изложбите на Дружеството на южноруските художници (1891–1896) и обществото „Передвижники“ (от 1893 г.), като става негов член през 1899 г. От 1904 г. е действителен член на Санкт Петербургската академия на изкуствата.

През 1909 г. е избран за член на Парижката международна асоциация на изкуствата и литературите. Умира на 26 март 1912 г. в родния си град.

Пимоненко създава над 700 жанрови сцени, пейзажи и портрети, от които 180 картини, около 400 етюди и повече от 100 рисунки.

Неговото име е свързано с разцвета на украинското изобразително изкуство от втората половина на 19 век. В произведенията му намират отражение различни страни от живота и бита на Украйна – природни картини, градска среда и преди всичко образите на обикновените хора в техните делници и празници.

Микола Пимоненко е зет на друг голям украински художник от по-старото поколение – Владимир Орловски /20 януари 1842 г., Киев –16 март 1914 г., Генуа/ нарисувал много картини за петербургската аристокрация и член на Санкт Петербургската академия на изкуствата от 1874 г./

Пимоненко създава илюстрации за няколко от поемите на Тарас Шевченко, а през 1890 г. участва в рисуването на стенописите в катедралата Свети Владимир в Киев. За него са написани книги от Яков Затенацки (1955) и П. Ховдия (1957), а през 1983 г. в Киев е издаден албум с негови произведения.

Представен в рубриката „На фокус“ в брой 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри“.

Пенка Самоковлиева е родена на 19 октомври 1936 г. в с. Крушовене, Плевенско, където родителите й са били учители.

Завършила е инженерство в Одеския технологичен институт по хранителна и хладилна промишленост и биология в СУ „Св. Климент Охридски“. Била е ръководител на Научна лаборатория към Научния институт на МВТУ.

Пише стихове от ранна детска възраст.

Автор на стихосбирката „Приказки разплита тишината“ (изд. „Литературен форум“ 2014).

Под печат в издателство „Фараго“ е новата ѝ стихосбирка „Акростишни мелодии“.

Напуска земния си път на 3 август 2022 г.

Стиховете ѝ са представени за публикуване от Зорница Харизанова в брой 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри“.

Доц. д-р София Филипова е родена на 25.12.1930 г. в Асеновград. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава български език и литература в Пещера, Асеновград, Пловдив и София (в Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ“).

Била е асистент в СУ „Св. Климент Охридски“ (1965 – 1969 г.); научен сътрудник II степен в НИО към Софийския университет (1969 – 1976 г.). Защитава дисертация „Формиране на естетическо отношение към литературното произведение“ (1976 г.).

Старши преподавател в Центъра за следдипломна квалификация и усъвършенстване на учителите, филиал на СУ (1977 – 1987 г.).

Неин е първият у нас сборник с тестови задачи по литература за VIII клас (1993 г.), който бележи началото на новата система за проверка и оценка на знанието. Автор е на сценарии на учебни филми за Гео Милев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, прожектирани в училищата.

Носител на Орден „Кирил и Методий – II степен“ от Държавния съвет на Народна Република България.

Съосновател, заедно с Ангелина Василева, на Софийския есенен салон на поезията (2008 – 2020 г.) и съредактор на неговото електронно сп. „Поетични страници“; член (2000 г.) и председател (2014 – 2020 г.) на Българския хайку съюз (БХС) и гл. редактор (2013 – 2022 г.) на неговото официално издание сп. „Хайку свят“.

Автор е на хайку и стихотворения, помествани в списания и сборници. През 2009 г. излиза от печат „Отгласи“ – поетични диалози, съвместно с Александра Ивойлова, през 2019 г. стихосбирка „Жажди“, а през 2022 г. сборника с есета „По следите на хайку“. Автор е на единствения у нас „Речник по стихознание“ (изд. Изток – Запад, 2004 и 2008 г.).

Представена в рубриката „На фокус“ в бр. 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри“.

Стилиан Янев живее и твори в град Варна. Пише поезия и проза. Ето как определя за себе си:

„Един акорд от сложен послеслов“, романтичен и патологично чувствителен мъж от Варна, на 37 години, с богата и фина душевност. Човек на думите, на изкуството и на вятъра. Търси отчаяно своя път и мястото си в света. В стиховете му се налага темата за меланхолията и самотата на човека в големия град.“ 

Автор в сп. „Картини с думи и багри“ от брой 1/2023.

Шандор Петьофи е гениален поет и революционер. С участието си в Унгарската революция от 1848 г. и ранната си смърт той се превръща в един от символите на стремежа на унгарците към свобода.

Роден е през 1823 г. в Кишкьорьош. Баща му е сърбин, а майка му – словачка, но въпреки това Петьофи има ярко изразено унгарско самосъзнание и се превръща в духовен водач на радикалните групи, стремящи се към независимост на страната.

След като като баща му се разорява, бъдещият поет през 1838 г. е принуден да напусне училището. През следващите години работи в различни театри в Пеща, а след това става учител.

През 1842 г. публикува първото си стихотворение, подписано с истинското му име – Шандор Петрович. Малко по-късно го публикува отново, използвайки за пръв път псевдонима Петьофи. През същата година участва в пътуващ театър. Опитва се да се прехранва, като работи във вестник. Недохранен и болен, пристига в Дебрецен, където приятели му помагат да се изправи на крака.

През 1844 г. Петьофи отива в Пеща, за да намери издател за стиховете си. Този път успява и започва да става все по-популярен. В стиховете си използва много фолклорни елементи. Сред по-дългите му работи е поемата „Витязът Янош“ В същото време поетът се чувства неудовлетворен, тъй като цензурата и издателят му не му дават възможност да публикува стиховете си с политическа ориентация.

През 1846 г. Петьофи се запознава в Трансилвания с Юлия Сендреи, за която на следващата година се жени въпреки волята на нейния баща. Завладян е от идеята за национална революция. Премества се в Пеща, където се включва в средата на радикално настроените студенти и интелектуалци, които се стремят и към пропагандиране на унгарския език и литература. През този период е открит първият постоянен унгарски театър.

Групата, в която участва Петьофи, насрочва за 19 март 1848 г. свикването на Национално събрание, което да одобри петиция с искания за независимост на Унгария, но събитията се развиват твърде бързо.

На 15 март в Пеща достигат новините за началото на Австрийската революция във Виена и членовете на групата решават да свикат събранието същия ден. Петьофи е автор на „Дванадесетте точки“ – списък с 12 искания, и на призивното стихотворение Национална песен“, с които започва Унгарската революция.

След първите седмици славата на Петьофи отшумява, но той продължава да пише стихове и публицистика, критикувайки водачите на революцията за тяхната умереност. Той се кандидатира на изборите за Парламент, но не е избран.

По-късно поетът се присъединява към Трансилванската армия, водена от генерал Йожеф Бем, която води успешни действия срещу войските на Хабсбургите, но претърпява поражение от руските войски, изпратени да потушат революцията.

Шандор Петьофи загива в сражение за свободата и независимостта на отечеството си.

Биографията подготви Иванка Павлова

Шандор Петьофи е представен в онлайн изданието на бр. 1/2023 в рубриките „Поезия онлайн“ и „Преводи онлайн“ по повод 200 години от рождението му с 5 стихотворения в превод на Иванка Павлова. Представен е от Иванка Павлова и в рубриката „Преводачът представя“ на бр. 2/2023.