СОФИЯНСКИЯ – разказ от Рени Васева
Дойде един софиянец в село и заприказва сладки-медени колко добре се живеело в големия град, как имало хляб за всеки. Това с хляба не го вярвах, щото трябват време и силни ръце. А точно тия две неща ги нямат софиянци.
Бях поседнал в сенките на бай-Дамяновия орех, а откъм кръчмата долиташе приглушено говорене. Баба ми я наричаше „хоремаг”. Названието можеше да се тълкува и като сбор от значението на две думи – хора и магазин, но всъщност трябваше да съчетава представата за хотел, ресторант и магазин едновременно. Беше си все същата паянтова сграда, да се чудиш как не се срутваше.
Разказваше Софиянския едни небивалици, ама аз някак си им повярвах. И взе да ме тегли към шумотевицата. Беше ми поомръзнала тишината, хората – едни и същи, познавах им страховете. И се кандардисвах да се разходя по „Витошк”’ и аз. Навсякъде имало изоставени сгради, просторно било, модерно. Щях да си вия на воля по етажите, по асансьорите, в подземните гаражи. Да стряскам всякакъв народ.
Снощи при англичаните влязох в Гугъл и разгледах снимки. Като цъкнах „Изоставени сгради в София”, и ми излязоха доста. Беше си екзотика – бетон, а не кирпичени тухли.
Стана съвсем тъмно. Листата на ореха ми разказваха своите истории, ама тая вечер аз не ги слушах. Разсейвах се с подземните гаражи, легнаха ми на сърцето. Не исках повече да се местя по хамбари и по плевни, да обирам паяжините по селските тавани.
Софиянския излезе от кръчмата. Спря се под ореха. И да, започна да пикае, като си тананикаше нещо. Дявол мой, едва успях да спася косматите си крачища. Тръгнах след него по кривите улички.
-Виждам те! – внезапно оповести Софиянския.
Ококорих се, мислех, че в тая тъмница аз сам не се виждах.
-Виждам те и те чувам…
-Обикновено ме чуват, ама не ме виждат – казах аз. – Да не би селската ракия да е вълшебна?
Човекът се засмя и ме хвана за косматата ръка:
-Почерпиха хората. Пил съм, ама мозъкът ми щрака. И да ти кажа правичката, аз днес поизлъгах… Слушай сега, после казвай, каквото имаш да казваш…
Викали му Софиянския, защото пръв се заинатил да се мести. Ей тъй, свят да видел, на късмет да му тръгнело. И тръгнало. Хванал се шофьорче с един тарикат. Избутвал му нощните смени с таксито. Делели парите. Добър бил ортакът му…
-Умря моят човек – отсече някак изведнъж Софиянския. – Утрепаха го. Криминалните казаха: „Инцидент”. Къв инцидент, бе? Трима срещу един… Ама аз съм виновен. Тогава имах среща с жена – хубава, оперена. И се смених с авера. Мрънка, мрънка, па се съгласи. За една нощ само. И да се случи. Казаха: „Пияни или дрогирани били… Още разследвали. Взели всички оборотни…”
В такива моменти мълчанието беше гадно, затова попитах:
-Ами радиостанцията?
-Не я поправихме тоя ден. Отложихме – въздъхна Софиянския.
Луната осветяваше пътя, все още неасфалтиран.Краят на селото се виждаше. В последната къща светеше като нишан в тъмнината. Полюшваше се жълтото цветенце на прозорчето. Ту се скриваше зад дърветата, ту се показваше.
-Няма да се върна – каза Софиянския. – Ще возя тоя и оня и все ще ги подозирам, ще търся мизерниците. Съвсем ще ме изяде отвътре това, дето сега стяга гърдите ми.
Повървяхме.
Стигнахме къщата. Дворът – тревясал, керемидите се изпочупили.
-Ще постегна, брат, и ще презимувам. Със спестеното. Пък после ще видим… Ей, къде изчезна? Нито те виждам вече, нито те чувам.
Надникнах през таванското прозорче и ми хареса гледката. Пък и широчко беше. А долу, видях аз, имаше и мазенце. Прохладно, за през лятото. Що ми бяха тия подземни гаражи, асансьори и бля- бля. Стига ми чистият въздух.
© Рени Васева
