СТИХОТВОРЕНИЯ ВЪРХУ ГЕОЛОГИЯТА – импресия на Йин Сиаоюан
Хадейски еон: Черната слива
Черната слива беше маскирана желязна топка, така че терминаторът между светлата й част и сянката се движеше неохотно. Без следа във вселената.
Боботеше през безкрайността, като кръжеше около изригващите пламъци на слънцето на един дъх разстояние, обикаляйки през всички измерения със своята упорита клатушкаща се скорост, като че „летеше“ по жици пред зелен екран. Нейната вкаменена плът се разпадаше и отново се оформяше. Първобитната й система на обмяна сдъвкваше светлинни години и неспирно преживяше.
В перихелия от порите й се изцеждаше кипящ ален сок и оттогава насам порите продължаваха да зеят. Кратери – тяхното официално название. При редуването на жега и студ под кожата й скришом се появяваха гънки. В афелиона вътре в галактиката и отвъд я подгонваха и налагаха лъчи.
Тук се събираха белтъци, нуклеинови киселини и полизахариди: те оформяха захарна глазура върху сферата, която изчезваше с помръкването на светлината. Процъфтяване или унищожение – някога трябваше да се реши за един миг.
*
Остатък от минали времена: капчиците се сливаха в по-големи водни маси, но движението беше толкова незабележимо бавно. Безсмъртието беше целта, която трябваше да се постигне. От източниците на светлина и техните огледала се раждаше поредица от форми. През междузвездните пространства се отразяваха сигнали и по центробежни маршрути в безпределни простори се изстрелваше прах. Близо до екватора можеше да се различи пристъп на разтрошаване като белези от белене: точно под него имаше пукнатина.
Дихания, изпарения, първозданна вода…
Тъмната филтрова утайка от сяра беше изхвърлена, а от лазурния полюс се чуваше топене.
С настъпването на Нектарианския период, течението можеше да се види от разстояние. Когато бледността на повърхността й намаля, се раздвижиха резервоари, завити около неговата сърцевина, а на повърхността заплаваха твърди скали. По следите й по-нататък в изменчивия климат, превключващ между смраченост и полустопен зной, се носеха метеорити, нащърбени от сблъскване с астероид. След еони техните лица щяха рано или късно да се обърнат към земята като незавършени късове от изваян гипс под длето на резбар, за да станат Крисиум, Имбриум, Нектарис и Серенитатис.
Архайски еон. Започват поредици на живота, които след това ще продължат
Алданският щит пусна котва тук. в Сибир танините започнаха да се разлагат и земната кора омекна. Океанът странстваше по повърхността, докато сърцевината му вече се беше закръглила като оплодено яйце, достатъчно твърдо, за да издържи на въртопите. Каква цвъртяща планета! Отпред на гладката й восъчна шия се забелязваше поникването на Адамовата ябълка. Появиха се Балтийско море, южна Африка…
Това беше Строителството на света – утаяване и оголване. Поток от въздух и лава, милиарди лъчи си съседстваха, надигна се новият средноокеански гребен: очерта се разнослоен биотитен гнайс, където се слива и разлива стопената лава. Бактерии се свързваха ведно глава в опашка във верига от свидетелства. Едно от звената – океаните – неочаквано се отцепи.
*
Предупреждение! Крайбрежията бъкаха от преуспяващи водорасли. Това се случваше преди 3.3 милиарда години в пустошта. Заливай и владей! Те изникнаха от всеобщата люлка като жилави мехури от хлорофил, които се променяха без забележими разногласия със земния релеф. Всеки от тях имаше прозрачен жълтък и трепкаща лентообразна ДНК. Водороден сулфид и метан изпълваха атмосферата, частици ефимерни като мушици плаваха насам-натам без посока.
Слънцето – земният факел се събуждаше в сърцевината на Галактиката, а светлината му, обвита в пàри и дим, се всмукваше в дълбокото пространство. Тази планета беше лишена от разцвета си, разколебана и смалена. Насред вълнистата озоносфера тя заприличваше на брикет от дървени въглища, греещ с гаснещи пламъци на ръба на изчезването. Зовът на горещината сега беше твърде далечен и планетата пребиваваше в лека дрямка – Ледникова епоха. В потока на геологическата история се надигаха превратности.
Протерозойски еон: Зората на Едиакарийската фауна
На фона на слънчевата буря аквамаринното пространство бързо се разширяваше.
Измина век на пълна тишина.
След като твърде дълго кръжаха замаяни, небесните тела потънаха в дрямка.
В резултат на поредните им сблъсъци се образуваха съвършени междузвездни разстояния. Формулата на звездната еволюция беше скрита в материите на тази орехова черупка – една планета, прекрачваща през астероидния пояс като през търкулнат камък, който се преобръща и се заравя в пясъка, за да избегне палещите пориви на слънцето. Гама лъчите трепкаха с езици на лакоми змии и увисваха край критичната точка на вселената, но не можеха да намерят дупки, в които да се навият и да измътят яйцата си в земната повърхност. Огромните площи некартографиран сняг бяха студени като стомана. Въртенето на вселената имаше собствен алгоритъм, наречен „хидротермично редуване“.
Напрегнато тектонично изместване.
Литосферата се движеше с боботещо трептене, превращение на форми и цветове сред огромни пространства от тебеширено бяло. Това бяха първите звукови ефекти, борещи се със зноя и студа, които едно след друго биеха по големия екран, но щяха дружно да отмрат до края на еона. Акритархи? Еукариотическите клетки неистово се преплитаха помежду си. Цъфтяха кафяви водорасли! Глината и пепелта опазваха слънчевия сплит на това кълбо, докато фосфоресциращи саргасови водорасли помахваха в новаторските ветрове. Нека всичко се възпроизвежда върху Едиакарийските хълмове!
Суперконтинентът Родиния се разцепи и Източна Антарктика се понесе в дрейф надалеч от Лавренция,отеквайки ведно с Рио Плато. Фикоеритробилинът и х лорофилът станаха луминофори. Научете нещо от клетъчната морфология: коки, бацили, кокобацил, вибрион и спирила. В огледалните макрокосмическа и микрокосмическа вселена можеше да се наблюдава осова симетрия. Всичко беше гънков огън, роден от водата и неугасен от водата. Миризмите им продължаваха да се носят наоколо като сбити сигнали от всемира.
Свидетелство за Камбрийския взрив от постмодерен интерфейс
Маслото от ший беше загърнато в своя пулп, доминиращ в замръзналите годишни пръстени. Високоволтов електрически разряд породи дрънчене на Косата и Тризъбеца и вселената беше раздрана, между леденото и мъгливото се появи цепнатина.
Тази зинала планета, която поглъщаше цялата околна кобалтово-синя енергия, пленяваше мъглявини, смилаше космически лъчи и понасяше ослепителни слънчеви петна. Нейната черепна кухина стана огнище, пламтящо с авокадово масло. В маранята се надигаше Гондвана, която изтласкваше кратоните с центробежна сила, така че те запрепускваха като коне към полярните области. Формата на суперконтинента беше симетрична от двете страни на екватора. Протичаше кодиране на живота с кодове като йероглифи по повърхността на глобуса. Неодрепануриански премеснили? Трилобити?
В първородните води брахиоподите и археоциатите бяха отделени от водните кристали. Многоъгълници, луминисциращи като кехлибар в следледниковите океани, раздипляха флага на самоосъзнаването. Главоногите наутилуси бяха като рога на овен, чиито фанфари подпалиха огньове от вълчи тор. Какво донесе нощният покой на литосферата?
Бензенът и ацеталдехидът излъскаха подплатата й, катаймирусът беше отгледал хордов нотохорд с формата на факел!
*
Още първата светлина разкри всичко на междузвездните пространства: гръмотевиците накараха земята да заври като Деветте триноги котела, бъкащи от нови живи същества, които изплаваха от пленничеството на безжизнеността. Как се придвижваха веригите от ледници по географските дължини и ширини! Те прокарваха път за една голяма река на бъдещето. По водата, която разпростираше своето нефритово зелено по сферическата повърхност, плаваха отломъци. Падаха метеорити, но върху земята вече нямаше лава, която да ехти от тях.
Само бледосини вълни, простиращи се с мили, цъфтяха като морски лилии. Появяваха се ями – входове към архаични, неизследвани векове, когато формите на живот са били полирани като перли, или към една успоредна вселена с огромен запас от възможности.
Ордовикски анали
Земята се въртеше в проградация към спектъра на видимата светлина: от ръждиво червено до сярно жълто. Дрънченето на големия маховик на Вселената утихваше и неговата ъглова скорост се зануляваше толкова бавно, че той почти пресече хоризонта, без да се забележи.
Точно калибрираните колела имат множество зъбци, покрити с примитивен лишей и коралов риф. Във всеобхватния океан през цялото време на двустена, съставен от нощ и ден, се преобразуваха ембриони. Слънцето, четириного във фаза ларва, чийто ембрионален сърдечен тон се завръщаше към нормалния, със своята светлинна вибрация предизвикваше морска трансгресия и регресия. Навсякъде в утаечните скали протичаше циментация на кварца. Трилобитите, едни от най-ранните членестоноги, имаха антени като бодли на роза, които събличаха след смъртта си, придобивайки вид на овални пашкули, и бяха погребвани с конодонтите дълбоко в саркокарпа на земята. Шарки от хематит и гипсова руда се засрещаха подобно снежни пъртини; червеното, преплетено с бялото, се проточваха като две противоположни сили в обширната равнина на лавата и водата – по този начин съвършено ясно се открояваше палео-географският релеф.
Слънцето беше играч номер едно на Рулетката; то короняса земята с „екватор“ – сребърен кръг от набор различни числа, но не успя да спре ледените плочи, които се плъзгаха между Северния и Южния полюс, нито да спотаи техния метален грохот. Никой не би предсказал, че на някой друг бряг, където кожата на земята е изложена на светлината, ще се разпростре като гуаяканова гора една бъдеща „Сахара“.
Допотопните полубожества, наричани „остракодерми“, имаха недоразвити усещания, обвиващи първобитния им костен мозък като бронирана плът, и кълвяха зърната слънчева светлина. Граптолитите плаваха като коприна, докато перли от светлина усърдно трупаха в двучерупчестите нови концентрични слоеве; под драпериите на океанската вода от пашкула на съзерцанията изникваха морски звезди, които протягаха пипала към триизмерните координати на пространството. Върху гърбовете им милиарди тонове солена вода трепкаше в посоката,в която се въртеше земното кълбо. Нейната времева система, рестартирана на всеки 21 часа, беше подхванала своя маратон към вечността. Междузвездното пространство извън океаните оставаше неизменно, завинаги украсено с Хадейските си звезди, без да избледнее или да стане ретроградно.
Тигровият охлюв, хвърлянето на Силурийски гел
Там, където се сливаха светлината и сянката, падна широка мазка: акрил върху платно. Перленият циркониев цвят на Венера излъчваше неясни пулсации, докато Марс пресичаше небето и караше всеки да се замисли как се случва мие-разсейването – покриващият го реголит беше червен като ръжда.
Слънчевата пепел продължаваше да гори на открито. Крайбрежията на историята енигматично се закръгляха.
Ами Силурийското високо-водопадно образувание? Спирали от млади планини се заизкачваха от междуприливните зони и тазовите кости на земята се затваряха във въртоп, породен от смесването на огън и вода в зигзагообразни форми. Един след друг се излюпваха живи организми. Спорите на вселената се пръсваха по скалите, които поглъщаха и абсорбираха хранителните вещества за иглолистните, псилофитоните и ликоподите… Милиони години по-късно
имената им блещукаха по страниците на Градинарската енциклопедия
на латински език. Тази нощ те се покатерваха безшумно върху изоставения
континент – плакодерм със странична челюст като на остеихтите и акантодиани с ромбоидни тромбоцити. Това бяха стражите на морето,
свидетелите на неговия ритуал на отвесно делене на сладка и солена вода, когато евапотранспирацията извличаше вода от земята към атмосферата. Странични косвени плочи се отдалечаваха в дрейф една от друга без всякакъв изглед за ново съединение. Слънчевото острие обели слой от антарктическата ледена покривка и хладката дънна вода зачака възможни вулканични изригвания на морското дъно да я подгреят. Рапана веноза още не беше създадена.
В нейната кехлибарена на цвят черупка се съдържаше първоначалният геологически запис, който милиарди години по-късно щеше да свидетелства за онова, което сърцето е забравило: пясък, камъни и сол… призма за многофазовата вселена. Девет планети се събраха и насложиха, и така се роди една кула.
Карбоновият период: Оформят се братските зародиши-близнаци на всяко нещо
Кондензираха се масивни агломерати, граховозелени като къс руда, магнитно провесена между равновесни моменти – галещо слънце отгоре и бълбукаща мъгла отдолу. Тяхната напукана кора започна да се разпада на звезден прах с глухо басово громолене. Неравномерното осветление създаваше полусянка и елементът на огъня се просмука във вятъра, устремните им сфери в края на краищата бяха покрити от непокорни растения, избуяващи наоколо, а пустотата в сърцевината им бе изблъскана надолу от разни сили, когато се оформи двуполюсното разполагане на климатите.
Цикадата и гинкото се развиха като бели сукуленти от черупките върху пясъчната площ, обвити с емайл. Зъбният гребен на слънчевите лъчи масажираше земята с нежни милувки като кълвач, преливащ от бионични закони. Артериите на дървесното племе се вкорениха в гостоприемната вътрешност на сушата, така че ледниковата утайка беше разделена помежду им: оземляване? В царството на Времето едно скромно същество се откъсна от мама Гея и се понесе към небесата със 70-сантиметровите крила на меганевра, които оправдаваха името му „летящ змей“. Земята беше неговият склад за гориво! Енергия и топлина се сифонираха неизтощимо, сякаш бликаха чак догоре през гастрокнемиалния мускул на Антей.
„Капсули от таен огън“ би трябвало да се наричат те, тъй като имаха цикли на вътрешен живот, подобни на земния. Аналите на техните истории избледняваха в бурите. Заглушаваше ги аноксия, когато се издигаха до установена височина, а дърветата потъваха под водната повърхност. Те скриваха в тресавищата своите пъргави фанерозойски черти и оттук нататък се разграничаваха от междузвездната радиация; от океаните в техния разцвет; от насекомите, които летят срещу светлината и гравитацията… Бяха включени в архива на почвата, преди да им дойде редът.
Другият вид също щеше да пристигне скоро – те бяха като два вектора, насочени в противоположни посоки, като единият се връщаше насред път и поемаше назад към общия им архетипен огън заедно с другия.
Грандиозо, Полката на Девон
В неоновите тръби на вселената червеният водород и лилавият аргон се вдигаха и падаха с ослепително сияние. Някои от небесните тела бяха накрая на горивото си, а други – все още в газа и праха на „Стълбовете на Творението“. Дни без добавъчни нощи отминаваха по наклона на времето. Един ден континентите се показаха, вместо да остават потопени под повърхността, и от моретата израснаха планински вериги. Девонският период беше за варене на сол, но той също така повлече кристални ледници напред по графиката на времето.
Тентакулитите се издигаха нагоре като сенки, пили слънчева кръв. Варовиковите скелети, оставени в междуприливните пространства, можеха да бъдат победени само от наближаващата полярна нощ. В самата природа имаше харизма, спотаена в нейната колелоосна система. Старият червен пясъчник беше мускусът на земята.
Очакваха се млади златотърсачи, които да открият какво е затворено вътре. Те щяха да свалят шапките си и да се обърнат с лице по посока на Ню Йорк, когато миражите на небостъргачи се зарееха над главите им. „Чухте ли това? То беше „безмълвната форма“ на „Гръцката ваза“, която отекна тук.“ Те биха могли да проучват къс леко-махагонова кал върху дланите си, а после да намерят ъгълче от скритата грамадна черга под града. Ако някой я измъкнеше, той би могъл да види спирифериди, корали и амоноиди, които спят завинаги на морското дъно, подобно руините на потънал град, вътре в който е било съхранено слънцето. Тези същества са кръстосвали дълбоките води преди 370 милиона години, образувайки гигантски биолуминесцентен прилив. Това е било време за геологически епоси, когато три континентални маси вече са се били издигнали и откроили!
Между Гондвана и Лавразия е Тетис – като едносемеделно растение, което изкарва нови кълнове. Ликоподът и полиподиопсидата образуваха съюз от гори. След векове континентален дрейф тяхната генеалогия се преплете като мрежа и през провлаци и протоци всяка брънка се свърза отново със своята изогенна. Тази година земята беше в своя афелион, така че слънцето изглеждаше изтеглено надалеч – като брокер, който се е отдръпнал на заден план, оставяйки живите организми да преговарят помежду си „дали да преуспеят или да загинат“. На брега се покатери белодробна риба, последвана от няколко армии развиващи се видове, поели на поход с гърбове грейнали като облаци на хоризонта.
Нов цикъл на дрейфуване: Пермски
Каква огромна кръвна банка беше океанът! Все още беше загадка как слънцето е складирало своята свещена мъзга там долу. Никой не бе предвидил нейната кристализация, която се оказа предшественик на минералните отлагания и съкровища. Във вселената станаха преобразувания и тъкмо започваше нов цикъл – едно време-пространство беше абсорбирано от друго, паралелно. И земята се намери насред безпощадно развиващи се звезди – кипяща маса от аристократично бронирани небесни тела, провиращи се в мрака по нишките на гравитационните сили към разграничени сплитове: те имаха формата на древни полилеи, ефимерни халюцинации и ослепителни прожектори… Всички светлееха като скръбни снежинки.
Пепелищата, оставени от приливите, бяха все още там, вкопчени в голия Стар червен пясъчник като сукалки, които в последна сметка се разлагаха на доломити подобни на лишеи. Громолът на фосилизирания чук със заострен край заехтяваше в тишината: това беше знак, че колебанията във времето ще пометат като пожар боровете и кипарисите на хоризонта от запад до изток.
Пътувай, листрозавре! Може би ти имаш още време, преди скелетът на този полуводен тревопасен звяр да е станал част от геосферата, да запазиш някои фрагменти от историята в онзи орган до сърцето, който е имал вкусова памет. Ти изрови с глиговете си техните чисто бели корени… и Слънцето рециклира всички остатъци. „Златният век на хищниците“ – като каменна врата, през която ти някога шестваше. Ти би открил , че поредицата от видове става по-нестройна: глосоптери, които скърцат със зъби под кръжащите звезди… а в далечината – дрейфуващи континенти, които пускат котва около сибирския Кратон.
От ръбовете им се чуваха ветрове и вълни, но ти реши да не им обръщаш внимание. Ти беше навътре в сушата и не знаеше, че е сключен съюз на Гондвана с Лавразия и така се е родила Пангея.
Триаска трилогия
Определението за суша беше нещо неразрешимо, прехвърляно от короната на едно дърво до друго, преди сухият горещ вятър да го откачи от листата като пламък и да го подгони към пустинята. Драперии от заря и губери от тъмнина се застъпваха едно друго и милиони звездни нощи украсяваха всичко като ресни. Ясният ден беше вършач, който отвяваше плявата навред отвъд черните дупки над всяка пепел и прах и стана първата юрска гемула. Ричардоестесийо, защо се втурна през гората като подплашен гущер? Растенията и хладният ментов колоид в тях шумяха като морски вълни.
Текодонтозавърът проточи врат срещу западния вятър и най-сетне достигна нежните пъпки на върха на едно дърво. Лавразия!
Процепът между теб и Гондвана прерасна в стъписваща пропаст, която се простираше от полюс до полюс, подгонвайки потъващото слънце и луната към солената вода. Малки области от пустинята наподобяваха бляскащи семена на светлината, пръснати във вътрешността и множащи се с трескаво усърдие.
Те бяха покрити с непроницаема за мазнините хартия, която вятърът развяваше, докато нежната й част се вгъваше навътре и ставаше третото око на континента, обърнато нагоре от срещите с папрати към галактическите мъглявини.
От птичия поглед на друга планета тези темперно-оцветени зони изглеждаха толкова загладени с техните пръстени от сияние, подобни на ореоли. За един Бикси със стела на гърба геометричната му фигура
беше просто мрежа от звездни мъниста. Триаската трилогия за миг стана минало време. Скоро пътниците щяха да я затрупат отвсякъде! Един ден, когато черно-белите ивици на варовик и шисти излязат на бял свят, щеше да се разкрие и карминен слой с гъбеста текстура, готов да достави ярка багра за кралския нефритен печат, за да се отпечатат букви върху крайбрежието на вкаменелостите – „Възкресение“.
Юрско майсторство
Защо правилното назоваване на боровите шишарки да се остави на потомците? Те бяха такава деликатна механична структура от спиралите на Фибоначи!
Ароматна дървесина с подредба на люспи в сърцевидната си сърцевина и преминаващи през нея кръвоносни канали. Медноцветната шия на барозавъра представляваше градуиран цилиндър на годишните времена, водещ от церебрата към гръдния кош. Предметите във вселената бяха създадени симетрично, но слънцето, луната и земята образуваха устойчива делта-матрьошка, която оставаше загадка.
*
Сребърно и алено – това са бойните бои по страните на здрача.
Силуетът му беше ефимерен и щавещо горещ. Всички отлитащи неща се вторачваха в него и го запалваха. Месоядните бръмбари бяха пометени от континентите, докато Млечният път избледняваше.
Хиляди маменхизаври танцуваха, люшкайки дългите си шии в перлен блясък като дъги, съживени върху повърхностното езеро от пепелта на екзопланетите.
Стъпвайки върху проблясъци на калай и волфрам с белемнитиди между зъбите, те се преселваха в Юрските планини, докато над главите им през блата и мочурища непрекъснато се рееха археоптерикси, разпрострели перата си за полет, с разцъфнали в светлината опашни и задни пера. Те кръжаха високо в небето като метаморфозиращи облаци с нокти и опашки и сграбчваха невидими риби във вятъра. Океане Тетис! В твоя екот могат да се чуят виещите гласове на боговете. Това сега е влязло в геологическата история на Земята, но без да се споменават Титаните, крачещи през субтропическите влажни широколистни гори – Юрският свят беше такъв тематичен парк на инсталационните изкуства!
Бродене през Креда
Някои растения просто никога на цъфтяха. Как би могъл да си представиш цветове, пренасяни през жилките им като минерали? Те бяха в зародишния си стадий през есента и зимата и се излюпваха в ларви между пролетта и лятото… Новоизцедената хлорофилна роса се лееше отгоре в слънчевото осветление; те винаги запазваха влажността си, докато се закръгляха като речни камъчета.
Варовиковите скали по европейските брегове извиваха арките си като алармени спойлери. В разбиващите се на брега вълни плуваха по гръб коколитофори, които се струпваха в множества като мравките и скакалците на сушата. Туканът, наречен „Слънцето“, кацна на откоса високо над храсталаците и ливадите.
Цъфтящите растения продължиха да виреят. Светът щеше да се прекърши и да бъде безшумно преобразен като анелидените. За какво е светлината и потенциалната енергия? Птерозаврите нахлуха през кленовете и брезите и телата им бяха покрити с патагиум като кожен листак, сякаш бури ги бяха изкоренили и разсекли сред водораслите, а слънцето беше пак в пълния си блясък като Виктория Амазоника. Всеки континент беше по същество остров. Тропическата акрилика на температурата беше изстъргана от полюс до полюс.
Те се движеха с шеметно боботене. Климатът беше изгладен, а Североатлантическият рифт се разтвори бавно и отдолу се показа аварийната врата.
Не беше трудно да се предскаже, че преди края на Креда динозаврите щяха да се изнижат през пролуките и да се стрелнат към място, което никой не познава, забравяйки да отнесат със себе си своите гигантски скелети.
Берингия, ключицата на Палеогена
Перлените миди процъфтяваха на купчини върху морското дъно. В ледено сини багри, незабележими на светло, искрящи нумулити се трупаха като жълтици. Потоците на времето течаха по хоризонта покрай широките ленти на зарята. Плезиозаврите се отдръпваха зад оградите, докато крокодилите плаваха като трупи по течението от Креда та до днес. Върху тъмнозелената им кора се събуждаха очи като мехури и пронизваха времето, за да станат свидетели на това как Австрало-Антарктическият залив, раздран от разцепването на Палеогена, се понася върху снежнобелия прибой, свързан със Северния полюс.
Един морж се грееше на слънце на брега и оголваше зъбите си, за да екне смехът му – античен и бърз. На запад до Аляска, на изток до Сибир Берингия беше ключица с формата на пеперуда, кацнала върху Северния Атлантик с огърлица от лед и сняг около врата си; едно пропорционално лице беше скицирано върху платното, опряно на точките, кожата му беше спокойно море, образувано от хиляди птици с преплетени едно в друго крила, които щяха да се разделят след векове, след като са изпълнили мисията си за океанската циркулация.
Преди мускусните волове и мамутите
да се появят в Берингия,
вече се чуваха пророчества,
бликащи от процепите,
от дълбините на залеза,
сякаш на другия бряг беше започнало
голямо преселение.
Вечно объркване: Неоген
Под слънцето един хипарион стоеше сам.
Хълбокът му беше издран от саблезъба котка.
Козината му беше лимонено жълта като манджурска роза. Сладката вода като далечна сродница на морската беше отгледала загадъчни цветя от сол. В съставките на слънчевата светлина настъпваха промени – тя беше абсорбирала повече теофилин и еритрофил, просмукали я напълно в продължение на дълго време, и беше станала безвкусна като бледите сенки, които някакви овци предъвкваха в картина с маслени бои.
Алпите и Хималаите създадоха и носеха своите емблеми. Кръвните родове сняг бяха прекалено стари, за да се различават един от друг, и цялото това блеене и чирикане по огромната земна площ бяха все още родни по тези места като гръмотевиците, които се пресрещат във въздуха. Кораловите рифове образуваха крепости под водната повърхност, сини отвън и червени отвътре; лавата оставаше, но рибата изчезваше.
Отначало мислеха, че е покрит с мъх камък, но той избълва из студената си гръд каша от листа и като проточи тънки крайници в търсене на раковини, взе да ходи изправен… Сякаш някакво магнитно поле теглеше черепа му нагоре – в последна сметка той щеше да го остави на потомците си като гигантска рибарска мрежа, обгръщаща един малък потъващ остров. Тялото му беше като уред за измерване на водното ниво; гените на звяр се затвърждаваха, докато галещото слънце се издигаше и обливаше всичко със светлината си, а алената водна повърхност стигаше до пояса му.
Той беше покрил цялото си тяло с треви и ги смилаше, за да направи антифриз за светлината вътре в тялото си. Торос-Менала, където беше застанал, щеше да стане мястото, наречено „Африка“. Той щеше да положи на земята материалите, които заемаше от животните и растенията, и емайла около зъбите си.
В утринната мъгла на Кватернера
Блъскани от капризното време, нощите започнаха да блещукат над кремъчните камъни. Една мълния подпали спящия свят, като падна от лилавото северно небе и изсипа пламъци в басейна на океана, където риби и скариди виеха своя вакханалиен танц. Божури от огън разцъфтяха измежду плочите, а свирепото им ухание полази нагоре по клони и ластари, дори по канари, симетрично преплетено с гръмотевици.
Хомо сапиенсът вдигна поглед към този шедьовър, сякаш се взираше в река, която се разклоняваше през калта и пясъка. Ирландският елен беше повторил тази форма в рогата си. Като коронован цар странстваше той през пустинята. Вилафранкските хора! Петнистата хиена и мечките пазеха лабиринта, където растящите нагоре стръкчета трева и изстреляните надолу звездни лъчи бяха еднакво хербални. Природната доктрина се четеше внимателно от живите твари през Ледниковата епоха. В отливащи вълни всяка единица на флората и фауната беше пророк, обърнат към Лавренция и Скандинавските ледени плочив далечния север…
Те се появиха на двата полюса като бели гъби и оцветиха в бяло океаните и сушата. И слънцето, и човечеството бяха истински тревопасни, те ощипваха твърдата кора на земята, докато малиновият цвят на орогена се простираше между тях и по пътя им назад от Сибир до далечния север…
Това беше поклонническо пътешествие към бъдещето. Можеше да се предскаже: В едно кафене един човек щеше да се усмихва замислено в ръцете с книга, която пожълтява, като че ли всички статиграфски единици са там между нейните страници.
Йин Сиаоюан
Превод от английски Александър Шурбанов
