ТЕТРАДКАТА – разказ от Рени Васева

Бяха я захвърлили на дъното на гардероба, пълен с дрехи, проядени от молци и избелели от агресията на времето. В спор с вечността времето се доказваше, като разграждаше всичко по пътя си.

Изписана с дребния почерк на „милата Виолета”, тетрадката се наслаж-даваше на едно безвремие, огласяно само от разпада на тъканите и шепота на думите в себе си.

Сутрин се будеше с вечния оптимизъм, че все някой ще я открие тук, в забутания на тавана гардероб, надупчен от дървояди, но с душа на боец. Поскръцваше старото дърво, проплакваше- особено нощем, когато мишките обикаляха около него. Кафяво и олющено, то много приличаше на „милата Виолета”. Тъжна женица, лицето й като на лисичка, особено с рижата опашка на тила. Очите й, пъстри и тесни, гледаха преценяващо, със съмнение в зениците. Усмихваше се някак насила, а устните й се изтегляха в тънка черта на лицето. Все ги удебеляваше с едно червилце, което купуваше от книжарницата на ъгъла.

Там един ден видя тетрадката. Беше тъмносиня, с твърди корици, дебела и предизвикателна. Купи я и я скри в едно чекмедже на масивния скрин, останал от баба й. Често обръщаше празните страници и мърдаше устни – като да четеше.

***

Двете стаички в края на улицата, старата кооперация. Времето ми се изплъзва. Кара ме да се гледам в огледалото. И какво виждам? Лицето на жена, извършила немислимото. Къде си сега, малко, сладко вързопче?

Донасят те. Ти спиш доверчиво, не подозирайки продажната си майка. Тихо е. Моливът скърца върху хартията, тетрадката се изписва. Плета тънки шевици от думи. Съшивам дантела и я постилам върху масата. Лист по лист…

Стаята в болницата е бяла. Твърде много бяло. Очите ми свикват, но умът ми се бунтува. Стерилно е, бездушно.

Вързопчето спи или плаче в метална кошарка. Вземам го на гърдата си в определени часове и винаги под надзора на нисичка медицинска сестра, която никога не ме гледа в очите. Този факт ме притеснява.

Вързопчето изчезва. Сестрата казва, че ще му правят изследвания. Плача целия следобяд. На перваза каца бял гълъб. Като ангел хранител е. Почуква с човчица по стъклото, разхожда се, накокошинва перца и гука. После отлита.

Нощта е задушна. Вързопчето ми липсва.

***

Виолета влезе в книжарницата и се загледа в рафтовете, отрупани с книги и албуми. Харесваше й тази цветова вакханалия. Миризмата на печатарско мастило дразнеше сетивата. Беше щастлива. Сърцето й вече биеше равномерно, умът й се избистряше. Почти завиждаше на това дебеличко момиче, което отегчено седеше на щанда и гледаше през прозореца.

-Дълго ли ще избирате? Щото съм в обедна почивка – прочегърта безрадостен глас.

-Аз само за малко – промърмори Виолета и леко докосна първата редичка с книги.

***

Необяснимо е. Така мразя тоя корем, който съществува отделно от мен, който ми пречи да дишам, по който всички се заглеждат.

Нещо в тялото ми расте като тъмна сила, кара ме да се чувствам чужда на себе си. Срамувам се от вида си, страх ме е. Това вече не съм аз. Как ще живея, господи?

И отново се гледам в огледалото. Няма корем, няма срам, няма нищо. Връщам се, благодаря ти, боже, връщам се…

***

Виолета искаше да се изповяда на това дебело момиче. Какво да прави? Лекарката беше казала петнадесета гестационна седмица, абортът бил изключен. А Виолета не помнеше добре. В квартирата на Таня завари шумна компания, някой все й сипваше в чашата, беше весело… Помнеше светлините на града там, в огромния прозорец. Угасваха бавно, чезнеха. После настана пълен мрак. Събуди се в спалнята на Таня с натежала глава и следи от повръщано.

***

Вързопчето се появява в края на деня. Колко му се радвам. Не смея да го пипна.Чакам сестрата да ми го подаде, за да го накърмя. После го люлея, за да заспи. И с часове го гледам. Трябва да го запомня, господи, трябва да го запомня…

***

Гардеробът проскръцваше в дъното на тавана. Пълен беше с ненужни вещи. И една тетрадка, в която „милата Виолета” (така я наричаха всички във входа) беше писала странни неща. Преди ремонта изхвърлиха всичко. И някой взе тетрадката. После разказваше, че „милата Виолета” си измисляла, щото никой не я помнеше бременна. Никой не вярваше, че може да има дете. Беше живяла винаги в тази стара кооперация, където всички знаеха всичко за другите. Поговориха съседите, пожалиха „милата Виолета”, живяла тихо и самотно в своите две стаички, пълни с книги. А после забравиха.

Но тетрадката, кой знае по какви неведоми пътища, попадна в книжарницата на ъгъла. Нечия ръка я беше поставила между  „Гордост и предразсъдъци” и „Човекът, който се смее”.

© Рени Васева