УЧИЛИЩНИЯТ  ГЕРАН – разказ от Рени Васева

Когато един ден геранът изчезна, никой нищо не разбра, защото хората бяха отишли в съседното село на събор.

Вартоломей си спомняше колко развълнувани бяха и мъжете, и жените, как се стягаха за празника. Вадеха дрехи от скриновете, отупваха ги от нафталина и ореховата шума и дълго се гледаха в мътните старовремски огледала, донесени от някой крайдунавски град на Влашко. Вартоломей помагаше с каквото можеше, въодушевен от дълго чаканото събитие. Радваше се на звънките детски гласчета, които се пазаряха за мечтаното лакомство – захарния памук, а езиците им още отсега лепнеха от сладост.

До обяд селото се изпразни. Останаха само дядо Стойчо, кучетата и Вартоломей, а малко след това слънцето някак помръкна, зеленото се стопи и светът посивя. Вартоломей гледаше черния облак – голям юрган, покрил хълмовете край селото, и си мислеше, че пак щеше да завали и пак в  неподходящ момент. Хората на събора щяха да се измокрят като кокошки.

Времето сякаш беше спряло, дъжд не заваля, само се смрачи още повече, а облакът тъй си и стоеше над главата на Вартоломей, който седеше на прага на дядо-Стойчовата съборетина.

Не му беше добре на таласъма. Някаква тъга го притисна, заболя го точно в средата, където козината му беше поолисяла, но все още покриваше едни юнашки гърди. Гледаше към небето и говореше на облака: 

– А мръдни малко по-нататък, не изсипвай толкова мъка над село. 

Но облакът се полюляваше и сякаш се спускаше все по-ниско. До довечера щеше да удави къщите в алчната си прегръдка.

Вартоломей се качи на тавана и си полегна. Помъчи се да заспи, но сънят му бродеше някъде другаде. Пред очите на таласъма черният облак се разпухваше като втасващо тесто.

Събуди го бученето на вода, на много вода. Не беше дъжд това, а божие наказание. Вартоломей се стресна не нашега. Скочи и се увеси върху рамката на прозорчето. Селската улица беше станала река. Мътна, разпенена, водата влачеше коренища и дънери, показа се тялото на удавена коза. И бученето се засилваше. Уплашената къща се понадигна на пръсти, но това не помогна. Водата нахлу най-напред в двора, наводни талканата, където дядо Стойчо беше натрупал сенцето, после кокошките се разкудкудякаха и накацаха по оградата.

Вартоломей откъсна очи от водата и хукна по стълбата.

– Дядо, дядо, качвай се нагоре, на тавана ела!

Но дядо Стойчо не можеше да го чуе, защото беше глух.

Вартоломей се плашеше от огън, той стопяваше силите му, ослепяваше го, краката му омекваха, почваше да заеква. През годините се беше наложило да угаси един-два пожара и можеше да каже, че успя като по чудо – да се справи и да оцелее.

Водата беше неговата добра стихия. Вартоломей пазеше училищния геран всеотдайно. Редовно следеше нивото, поставяше дървения капак, за да не падат листа и клонки от дърветата, внимаваше за кофата и синджира. И най-вече не позволяваше на децата да припарят до каменното му гърло, защото в съседното село едно момче се беше удавило, мъчейки се да изтегли пълната кофа.Сега обаче водата заля селото, повлече със себе си огради и покъщнина. И добре, че ги нямаше людете. Само да можеше дядото да го чуе.

Вартоломей се огледа. До тавана водата нямаше да стигне, все пак се надяваше да не е божие наказание, а язовирът да е изпуснал. Погледът на таласъма се спря на дървеното корито. Щеше да свърши работа, колкото да открие стареца. И Вартоломей смело заплува по уличната река, а за гребло му служеше голямата метла с дългата дръжка.Слава богу, видя дядо Стойчо на стъпалата на една от къщите, дявол знае защо въобще беше там. Целият трепереше и триеше очи с ръкава на сетрето си, безпомощен като агне на заколение.Вартоломей го издърпа в коритото, чудо беше, че се побраха, но пък и двамата бяха дребни на ръст.

И в този момент оня, черният облак, от който така и не заваля дъжд, ги похлупи, скри ги от света, скри ги от живота въобще.

И само Вартоломей я видя. Лицето й беше като есенна угар, прорязано от белези – едни от тях бяха още пресни и имаха цвета на ягодово сладко, а други избледняваха, обезцветяваха се сякаш пред очите му. Това лице се изменяше непрекъснато. Беше като самата вода, маските му изтичаха една след друга. Ярост и злоба, отчаяние, любов и покаяние, детинска радост и отчуждение…

Нямаше чувство, което да не беше оставило своя жив отпечатък върху това лице.

– Дошла съм за дядото – каза съвсем тихо – само полъх покрай ушите на Вартоломей.

– Не го давам – таласъмът се престраши и я погледна в очите. – Рано му е още.

– Или стареца, или ще залея всички къщи до покрив.

Вартоломей се чудеше дали ще има силата да го стори. И си представи язовирната стена, затлачена с боклуци, изронена от времето, занемарена. Само с поглед проклетницата щеше да я събори.

Таласъмът реши да печели време, докато измисли нещо.

– Защо ти е притрябвал точно сега дядо Стойчо?

– Бабата по цели нощи го вика. Мъка й е, съвсем ще вампиряса без него.

Тази новина смая Вартоломей, защото не очакваше духът на бъбривата баба Кера да заседне между двата свята.

Полъхът покрай ушите му стана леденостуден. Дядото като да беше заспал, а облакът все така ги обвиваше в своя мек юрган. Заспят ли и двамата, свършено е с тях.

И тогава Вартоломей си спомни за своето единствено притежание на този свят, за любимия си училищен геран.

– Вземи него и остави стареца. Още малко време му дайте. Нека баба Кера всяка сутрин се оглежда в герана, ще се хареса, защото водата ще я направи млада и хубава. Пък и помана ще сторим с дядото, до язовира ще идем, погача ще ви оставим.

Смъртта кимна с глава. Полъхът се стопи в тъмнината. Облакът се издигна високо в небето, отдалечи се и полека-лека се разтвори в синьото.

Дядото се събуди, таласъмът пусна метлата, коритото беше заседнало в калта, водата се беше оттекла.

Вартоломей знаеше, че без живата вода на своя кладенец нямаше да постигне безсмъртие, но кой знае защо,  беше щастлив.

– Хайде, дядо, да се прибираме и да почистим къщичката си.

И дядото сякаш го чу, защото се засмя с беззъбата си усмивка.

© Рени Васева