Щом излезе от селото, Вартоломей видя самодивите. Двата пътя белееха като женски ръце и свиваха длани в нежно ръкостискане. На това място всяка пролет се появяваше вихрушката. Тя завърташе в смърто-носен танц всичко, което й се изпречеше на пътя.
И ето, сега беше сграбчила в прашната си прегръдка двете самодиви и ги въртеше, въртеше... Те уж се смееха, а от очите им капеха сълзи. В косите им се редяха венчета от ябълков цъфтеж и листа.
Вартоломей спря и се загледа, омагьосан. Белите ризи се издуваха като платна на кораб в бурно море.
- Помогни! – извика едната самодива, като се опитваше да развие пояса си.
Вихрушката обаче не й позволяваше. Нощта бе изтръпнала от вълнение, небесните светила бяха забягнали зад боровата гора. Самодивите продължаваха танца си и чудното беше, че оставаха все на кръстопътя. И вихрушката оставаше с тях.
Най-сетне едната самодива разви пояса си и се опита да метне края му към Вартоломей. Таласъмът разбра какво трябваше да направи. Приближи до вихрушката, усети смъртоносните й пръсти и настръхна. Успя да протегне едната си ръка, а с другата се хвана за единствения крайпътен храст.
- Хвърляй пак! – извика, но сам не чу гласа си. Ушите му пищяха, очите се напълниха с прах.
Другата самодива сякаш отказа да се бори и пусна булото си. С писък то полетя към чернотата на небесната бездна.
И тогава Вартоломей хвана хвърления край на самодивския пояс. Задърпа с всичка сила, а пред очите му играеха червени кръгове, ръцете му затрепераха.
Вихрушката се предаде и пусна едната самодива. Още по-силно стисна другата и хукна през полето. Двата пътя дълго гледаха след нея, а после с облекчение въздъхнаха.
Спасената самодива, омаломощена, полегна в ръцете на Вартоломей. Изгря луна, звездите занадничаха една по една. Таласъмът още стискаше зеления пояс. Булото на самодивата беше покрило лицето й, приличаше на странна маска и излъчваше млечнобяло сияние. От баба си таласъмът знаеше, че ако някой открадне булото на самодива, тя щеше да го следва, покорна и примирена. За момент изпита такава жажда по нещо, което все още не познаваше. Прииска му се самодивата всеки ден да ляга в ръцете му...
После се засрами от мислите си, погали лицето през булото, дори не се опита да вдигне нежното платно. Остави спящата самодива на тревата.
Поколеба се на кръстопътя, чудеше се коя посока да хване. Единият път водеше обратно в селото, другият – мамеше към гората. Вартоломей въздъхна и тръгна към селото.