Внимателно препрочитам ръкописа на най-новата стихотворна сбирка на Тодор Билчев “Душа като снежинка” и плавно пред очите ми изниква транспарант, влачен от самолет. На него с много едри букви е написано: „И бавно зимата от нас си заминава…”. Всъщност това е стих от краткото му лирично откровение „Обич”, което много обилно е напоено с квинтесенцията на чувствата и вълненията на автора. Защото са бурно и томително преживени от сърцето и душата му, изстрадани са през дългите дни и нощи на размисъл и от тях са изкристализирали вяра и оптимизъм, необходими на всеки земен човек. Но стига ли се лесно до такъв светъл момент в битието? „Не!” – казва ни Тодор Билчев чрез стихотворенията, които предлага на вниманието на почитателите си. Причината за тази категоричност на позицията му е, че по пътя към удовлетворението, възторга и радостта на всеки от нас е възправена една душевна Голгота със забития най-отгоре Кръст, от който няма и няма спасение за чувствителните личности. В началото на книгата са тъжно-миньорните стихове, от които напрегнато струи примирено настроение и очакване за неизбежна рана. Но изведнъж проблясва стихът: „Отваря се за светлина небето…” и в сърцето на лиричния герой бавно просветлява, угасналите чувства се възземат и той става по-добър, по-състрадателен, морално извисен и великодушен.

автор Йордан Йорданов, сп. "Картини с думи и багри", брой 4/2021

Прочетете цялата рецензия тук