gabriell-e-lit

01.12.2000 ТРЕСКАВО ОЧАКВАНЕ

Трескаво очакване. Мъглата е изяла хоризонта. Като в па-мук потъват всички шумове.
Бяло и празно е – като пред входа за Утре.
И някъде долу, далеч, се плиска в краката ни бъдещето. Без да се взирам, знам - две пътеки тръгват от него. Само по едната трябва да вървим…
Трескаво очакване. Взиране в мъглата.
Ще направим ли крачката по своята нова пътека, или ще се спънем в прага й. Заслужихме ли правото да тръгнем по нея?
Трескаво очакване.
Европа ни прие.
Не… само ни позволи да направим още една крачка по пътя към нея…
Трескаво очакване… Тъй бавно се гради това, което тъй бързо било е разрушено.
Направихме крачката. Сами. Най-после – разграничиха ни. Най-после – позволиха ни да договаряме сами, необвързани с други, некатегоризирани. Позволиха ни – да покажем какво сме направили, да докажем – дали сме заслужили… да прекрачим границата на Европа. Прекатегоризираха ни.
Тъй дълго, упорито, всеотдайно правителството работи за това. Тъй дълго, тъй твърдо отстоява позициите на България.
Почти четири години, стиснали зъби вървим – по тясната пътека на демокрацията. Трудно бе – да устояваме. Трудно бе – да бъде запазено равновесието – вътре и вън.
Трудно бе – да изпълзим от дъното на икономическата дупка, в която бяхме запратени от непогрешимите незаменими предишни наши властници. Трудно бе – да балансираме край самата граница на войната. Трудно бе – да се измъкнем по-далеч от задушаващата хватка на вековния ни „брат”. Направиха го, обединените демократични сили. Направихме го, всички ние… Бяло и празно е – като пред входа за Утре.
Ще прекрачим ли прага – на Европейското си бъдеще? Сега, когато ни позволиха да тичаме сами – колко бързо ще стигнем до края на пистата? Колко дълго ще бягаме, за да стигнем до края? И ще бъде ли там мечтаният рай? Не. Ще бъде там, където го направим.