ДНЕС – МЕЖДИННА ГАРА – стихотворения на Валентин Павлов – Вай Воф
КРАЯТ НА СВЕТА
Тръгнал бях с мечтата
да достигна и премина през чертата
разделяща небитието от земята.
Не стана отведнъж, защото
на всички хора в потеклото,
разбира се и в мен,
заложен е един абсурден, вечен ген –
да търсим пътища към хоризонта
с порив всеотдаен и разпален.
А хоризонта винаги е контра,
като образ огледален.
Когато безидейно някой е в покой,
като него в унес не помръдва той,
а когато с пълна газ лети,
сякаш иска сам да покори
върхът, който винаги го дразни
с неизживени, тайнствени съблазни,
насреща хоризонтът с ярост връхлетява,
всеки миг парадоксално себе си унищожава
и придава образ прероден и нов,
все едно, че оня връх
е по-далечен, недостъпен и суров.
И все така,
сякаш хоризонтът е мечта
неуловима.
Поетът би го казал в рима –
не се намира,
туй, което никога не спира.
Отдавна… някога, преди…
в едни такива скучни дни,
обикновено не оставящи следи…
времето фригидно, мрачно, гадно,
различно от натруфеното, лицемерно и парадно,
нужно само за статистика,
тогава,
почти като насън
и нереално като мистика,
с благословията на мисълта
достигнах края на света.
Думите и звуците, до днеска крили
непонятно аромат и вдъхновение,
към мене бяха прекроили
своето егоистично поведение.
Преди се срещахме поединично,
почти далечни, непознати
и недостатъчни за слово поетично,
способно да разклати
на някого душата или съвестта заспала,
всичко що е ценно разпродала,
така че влизането в нея
повтаря мъките при срутване на мавзолея.
Разбрал абсурда на театъра –
да гоня хоризонта като вятъра,
възползвах се от станалото чудо
и взех от струпаните като в блюдо
звуци, думи, изрази и рими,
със шепи и количества непреброими,
да стигна там, отвъд,
където не достига земният ни път.
Защото краят на света е линия.
Защото краят на света е линия душевна,
през която
преминава само въображение богато.
ОТШЕЛНИК
Той винаги стои зад прозорец затворен
и дори не поглежда навън –
оттатък светът е така бутафорен,
че той предпочита живот илюзорен,
подобно на сън,
където
дори оголели,
но все неподкупни от власт, суета,
изречени думите пак си остават
с най-чиста и вярна душа,
където
я носят своята сила
с респект, че не е разделила
пред него на две битието –
прекрасно отпред,
а друго отзад, зад лицето,
където
не имидж екранен да властва,
а лека-полека човек да израства
с достойни дела и без пудра,
макар че животът в ребрата го удря,
където…
щом някой се моли на Бога,
то значи говори с тревога,
но не от страха е за показ доведен,
тъй както се случва
през нашия преход последен,
а щото си търси душата…
Той винаги стои зад прозорец затворен
и когато го отвори,
туй знак е вече,
че готов е да се бори.
Затуй се вглеждам често по стъклата.
Валентин Павлов
Из „Днес – междинна гара“, Избрани стихове, изд. Изида, С., 2021 г.
