Историята на Априлското въстание е съхранила имената на апостоли, войводи и въстанически ръководители, но значително по-малко знаем за жените, които са пренасяли писма и оръжие, защитавали са домовете и селищата си, лекували са ранените и са продължавали живота върху пепелищата след погрома. В очерка „Априлското въстание: женското лице на саможертвата“ Людмила Данова се обръща именно към тази непълно разказана история.
Проучването започва от символния образ на Райна Княгиня, но постепенно извежда от забравата други участнички: защитничките на Перущица Анка Райкова и Велика Стоянова, Христина Хранова и жените от Батак и Брацигово, чиито имена рядко присъстват в широко разпространения исторически разказ. Авторката събира сведения от хроники, исторически и местни изследвания, литературни свидетелства, музейни изображения и публикации, за да възстанови поне част от мащаба на тяхното участие. Жените в очерка не остават само в традиционните роли на майки, съпруги и пазителки на дома. Те са тайни куриери, въоръжени защитнички, милосърдни сестри и спасителки. Част от тях се сражават редом с мъжете, други превръщат домовете, училищата и храмовете в крепости, а трети понасят дългите последици от въстанието и забравата след Освобождението.
Особено силна е историята на Христина Хранова, чийто живот свързва националноосвободителното движение, Априлското въстание, войните, медицинската грижа и спасяването на човешки животи. Нейната съдба разкрива горчивото противоречие между героизма, признат в моменти на национално изпитание, и последвалото обществено безразличие към човека зад подвига. Людмила Данова не претендира, че е открила и назовала всички участнички. Напротив, очеркът показва колко голяма част от женското присъствие остава скрита в непълни сведения, местни хроники и родова памет. Самото издирване на тези имена се превръща в акт на признателност и опит жените да престанат да бъдат безименна „невидима армия“, за да получат полагащото им се място в разказа за свободата.
Автор и гост редактор на „Картини с думи и багри“, Людмила Данова често представя на страниците на списанието нови книги и техните създатели чрез рецензии, литературни отзиви и внимателно подбрани творби. В настоящия очерк същият интерес към личността зад написаното се насочва към историческите свидетелства и към съдбите на жени, чието участие заслужава да бъде върнато в общата памет.
АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ: ЖЕНСКОТО ЛИЦЕ НА САМОЖЕРТВАТА – очерк на Людмила Данова
Историята често обича гръмките думи, блясъка на сабите и имената на стратезите, чертаещи планове по географските карти. Но зад всеки велик исторически трус, зад всеки вик „Свобода или смърт“, стои една мълчалива, почти невидима сила, без която огънят на бунта би изгаснал още преди да се е разгорял. Това е силата на българската жена. През пролетта на 1876 година саможертвата придобива женско лице – лице, в което се четат едновременно майчината болка и нечуваната смелост на посветената идеалистка.
Женското присъствие в Априлското въстание не е просто епизодична роля в масовката на историята. То започва дълго преди първия изстрел в Копривщица. Българката бе тази, която превърна дома си в убежище, която пренасяше барут под полите си и криеше писмата на апостолите в пазвата си. Докато мъжете ковяха съдбата на нацията в тайни събрания, жените превръщаха ежедневния бит в революционно поле. Те бяха логистиката на една обречена армия, действайки с мълчаливата увереност на хора, които няма какво да губят, освен робството си.
Символът на тази епоха неизменно остава Райна Княгиня. Тя не просто уши знамето; тя вложи в него мечтите на цяло едно поколение. Когато младата учителка от Панагюрище яхна коня с развято знаме в ръка, тя счупи вековните окови на патриархалното смирение. Нейната саможертва не свършва с празненствата на свободата – тя преминава през жестоките инквизиции в затворите, където достойнството ѝ остава несломимо. Райна се превърна в живото доказателство, че свободата не е само политическо състояние, а преди всичко духовен акт.
Но саможертвата има и друго, по-мрачно и болезнено изражение. То се крие в очите на майките, които изпратиха синовете си на сигурна смърт. В българската литература и памет образът на майката е свещен, но през 1876-а той претърпява метаморфоза. Да благословиш чедото си за „курбан“ в името на родината е върховната форма на себеотрицание. Това е тихата трагедия на жените от Батак и Перущица, които избраха смъртта пред позора, и които след потушаването на пожарите останаха да градят живот върху пепелищата. Техният героизъм не е в щурма, а в издръжливостта – в силата да продължиш, когато всичко е изгубено.
Днес, 150 години по-късно, като пишем по темата за Априлското въстание не трябва да бъде просто преразказ на събития, трябва да бъде като поклон пред онази „невидима армия“ от учителки, майки и девойки. Жените на Април 1876-а ни научиха, че революцията не се прави само с олово, а с вяра и достойнство. Те доказаха, че българският дух няма пол – той е единен в копнежа си за светлина.
В пантеона на българската слава имената на жените може да са по-малко от тези на мъжете, но тяхната саможертва е фундаментът, върху който стъпва свободна България. Защото няма по-силна мощ от тази на една жена, която е решила, че децата ѝ заслужават да дишат въздух, изчистен от тиранията.
*
Когато започвах да проучвам въпроса за жените в априлското въстание, официални данни трудно намирах, има малко писмени сведения, но чрез различни форуми и блогове събрах доста ценна и интересна информация за няколко жени, участнички във въстанието и за съдбата им след Освобождаването.
Ще започна с едни от най-самоотвержените защитнички на Перущица – Анка Райкова и Велика (Лика) Стоянова. Именно те двете са отразени на преден план върху художественото платно, намиращо се в местния исторически музей – „Защитата на Перущица“ (1954), дело на художника Добри П. Добрев. Седем дни перущинци удържат непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение турски башибозук, предвождан от Тъмрашлията Адил Ага и редовните части на Рашид паша. И докато двете героини отбраняват входа на църквата „Св. Архангел Михаил“, повечето въстаници избират смъртта пред опасността да попаднат в ръцете на противника – те намират сили да посегнат върху живота на собствените си жени и деца, а след това и на себе си. Загиват 347 души.
Анка Райкова оцелява при разгрома на въстанието и след Освобождението доживява до дълбоки старини. Задомява се и оставя наследници. Преди смъртта си тя споделя пред своята снаха: „Все още ми е мъчно и си спомням как ми се молеше турчина пред вратата на църквата…“ (вероятно я е молил да не го убива). За жалост подробности за живота на тези смели българки-перущинки приживе не са описани.
Сигурна съм, че малко българи са чували за следващата жена-боец. Тя се казва Христина Хранова Антонова (Ценкова) – родена е през 1851 г. в с. Клисура, Самоковско, като последно, осемнадесето дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря (12 синове и 6 дъщери). Още като невръстна девойка се включва в националноосвободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети. Верен съратник е на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София.
Априлското въстание през 1876 г. я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане. В Руско-турската освободителна война (1877-1878) участва и като боец, и като милосърдна сестра. Воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново.
След Освобождението е изпратена да следва в Акушерския институт при Императорския университет „Св. Владимир“ в гр. Киев. През 1881 г. завършва университета с отличие, още същата година се връща в България и започва да работи като акушерка в София, Лом, Силистра и Варна. Христина Хранова е всъщност първата действаща акушерка в България. Въпреки че Райна Попгеоргиева (известната Райна Княгиня) е първата българка с диплом по акушерство, то тя не работи първоначално по специалността си и именно Хранова е първата, която започва да практикува у нас като акушерка. А докато живее и работи във Варна се превръща и в първата българка – спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години (1895-1897) спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.
Участва и в Сръбско-българската война (1885) като боец и медицинска сестра. Под командването на подполк. Данаил Николаев се сражава като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Ранена е в крака, но продължава да действа ту като войник, ту като лекар на войниците. Още веднъж тръгва като доброволка през Балканските войни (1912-1913), нищо че вече е над 60-годишна, ветеранка.
След Междусъюзническата война (1913 г.) спира с борбения си живот, но се зареждат години на мизерия. Забравена от държавата, тя живее от милостта и приюта на свои познати. Едва през 1918 г. й отпускат 60 лева месечно „пожизнена народна пенсия”, с които преживява последните 4 години от живота си. Умира в София в крайна бедност на 14. Х. 1922 г., на 70-годишна възраст, забравена от държавата и изпратена само от шепа родственици.
Мила родна картинка! Тази жена наистина впечатлява с динамичния и интересен живот, който е водила. Участва във всички по-значими събития на своето време. Изключителна българка! Умеела да стреля по-добре от мъжете, да върти едновременно два ятагана: и с лявата и с дясната ръка. И оставена в забравата през последните си години тази героиня.
„На колене, любезни читатели, долу шапките! Напреде ни е Батак със своите развалини… Батак, славният и злочести Батак!” (З. Стоянов, „Записки по българските въстания”)
Готовността за борба и саможертва у баташките въстаници не е единично, а безспорно масово явление. Тук в моментите на върховно изпитание проличава истинската нравствена, морална и национална устойчивост на българина – при това демонстрирана не само от баташките въоръжени мъже, но и от техните жени и деца дори… Заслонени зад високите каменни зидове на своите домове, повечето баташки семейства превръщат къщите си в истински ефикасно защитени крепости, от които се сражават смело и упорито се противопоставят на нападащите ги обсадители. И няма семейство, в което само мъжете да са участвали в тази неравна борба.
Примерите за това са стотици, част от които още преди повече от 40 г. изнася в своята книга „Епопеята Батак” (1980) авторът Георги Методиев:
„Писа Вранчева – сражава се заедно с децата си и съпруга си Пуню Иванов Вранчев. Към отбраната на дома им се присъединява и семейството на братовчед им Вранко Вранков също със съпругата си. Когато след няколко дни боеприпасите свършват Писа Вранчева извежда останалите деца и жени и ги спасява.
Катерина Тодорова – „едра, снажна, с необикновена физическа и душевна сила млада жена“ – когато башибозуци нахлуват в двора на дома й тя грабва остра коса и преди да бъде простреляна покосява няколко от нападателите.
Ангелина Митюва Божина (Станкова) – разполовява с брадва главата на мъжовия си убиец, но пада мъртва под ударите на другите напиращи турци.
Венка Стойчева – и тя по същия начин смесва кръвта на убития си мъж с тази на убиеца и с брадва прогонва останалите нападатели от къщата си, без да пострада.
Митра Църпюва – участва в боевете на „Галагонката” заедно с баща си Колю Църпюв, тримата си братя (Петър, Върбю и Атанас) и годеника си. По-късно успява да пробие обсадата и се спасява.
Когато защитниците на Богдановата, Кереловата, Келешовата и други баташки къщи остават без оръжие и муниции, жените с камъни, саръци, бакъри и вили, с колове и цепеници от купчините дърва за огрев – с всякакви подръчни материали, отблъскват ожесточените пристъпи на обсадителите. „Наред с нападнатите падат мъртви и нападателите…”
Същата отчаяна съпротива посреща врага и при другите две най-значителни импровизирани крепости в Батак – училището и черквата. Тук по няколко жени накуп се хвърлят срещу нападателите, удушват ги с голи ръце или ги убиват с камъни и дървета. Жената на баташкия първенец Ангел Кавлаков в ръкопашен бой в двора на черквата убива с дърво четирима от нападателите и загива.
Божана Тенчева – сама изважда гръкляните на двама турци, преди да бъде посечена.
Станка Стойчева – с тояга поваля мъртви няколко души, но пада убита.
Лаза Богданова – известна хубавица в селото, забива нож в сърцето на убиеца на мъжа си, след което и тя намира своята смърт…
Героизмът е масов, всеобщ, чутовен. Затова днес, отбелязвайки 150-та годишнина от Априлското въстание, нека поне за миг сведем глави и паднем на колене пред подвига на тези и хиляди още незнайни БЪЛГАРИ И БЪЛГАРКИ!!!
*
Не по-долу от Батак може да бъде поставено и Брацигово. Всъщност по много показатели, включително и по участието на жени в отбраната му, този град заслужава да бъде споменат на първо място. Още на 25 април в боевете срещу врага тук се включват активно и жените.
Ето какво пише по този повод хронистът на въстанието в Брацигово и сам участник в него – учителят и член на местния революционен комитет Атанас Мишев: „..всичкият женски пол, от 16 до 40 годишна възраст се въоръжи коя със сабя, коя с коса, коя със сърп, коя с косер, приковани на върлини и с въодушевени сърца се готвеха да бранят милото си отечество и милите си рожби от посегателството на турците.“ По-късно – в боя на 30 април, две от жените са ранени, а едно момиче загива, както става ясно от достигналите до нас сведения. Сведенията в тази им част се потвърждават от Никола Петлешков и Иван Йеремиев в тяхната „История на Брациговското въстание“ (Пловдив,1905). Това е важно доказателство за масовото участие с оръжие в ръка на брациговските жени в Априлското въстание, но за съжаление нашата история не споменава имената дори и на малка част от тях.
Именно заради това, заради забвението по въпроса за жените в априлското въстание се насочих към темата. И споменах поименно всички, до които стигнах. Да се помни, да се знае, че във всяко значимо историческо събитие освен мъжете на предната линия има и жени, пазещи тила им.
Дълбок поклон пред саможертвата и героизма на всички знайни и незнайни български герои, дали живота си за свободата преди 150 години, в априлското въстание или отишли си тихо и в мизерия след Освобождението.
Иска ми се да се промени тази мила родна картинка, защото всички добре знаем, че аналогични случаи има и в наши дни. Дано!
Използвани източници
1. Никола Петлешков и Иван Йеремиев, „История на Брациговското въстание“ (Пловдив,1905);
2. „Епопеята Батак“ (1980), Георги Методиев;
3. Блог за ветерани от войните в България, различни потребители;
4. Захарий Стоянов, „Записки по българските въстания“
Людмила Данова
Редакционна бележка
Настоящият очерк е изграден чрез събиране и съпоставяне на сведения от исторически хроники, литературни произведения, местни изследвания, музейни свидетелства и публикации, посветени на женското участие в Априлското въстание. Част от отделните истории са достигнали до нас чрез непълни, вторични или трудно проверими източници. Публикуваме текста като принос към възстановяването на тази недостатъчно видима памет и като отправна точка за нейното по-нататъшно документално проучване.
Очеркът е отличен с втора награда в Националния литературен конкурс „150 години от Априлското въстание“, организиран от Славянското дружество в България.
