В „Преди априлския вятър“ Людмила Данова изгражда исторически разказ за мига, в който насилието нахлува в мирния всекидневен живот и превръща личната загуба в начало на съпротива. Кръвта върху прясно разкопаната пръст става границата, отвъд която търпението вече не е възможно. Разказът е награден в Националния конкурс на тема „150 години Априлско въстание“, представяме го като ярък фрагмент от самостоятелното участие на автори от списанието в литературното събитие.
Разказът използва познатото противопоставяне между безправния човек и насилника, но го усложнява чрез образа на Алия. Роден като българин, приел турско име и свързал живота си с вдовица на османски офицер, той принадлежи едновременно към различни човешки и културни пространства. Униформата, останала от покойния съпруг на жена му, носи знаците на властта, но в неговите ръце се превръща в средство за спасение. Алия разколебава лесното отъждествяване между име, дреха, етническа принадлежност и нравствен избор. В центъра на разказа обаче остава Петруна. В началото тя е млада невяста, работеща редом със съпруга си; след неговото убийство остава пред разрушеното им бъдеще. В тайното мазе черната кърпа и пресъхналите сълзи не изчезват, но скръбта получава нова посока. Желанието ѝ да извезе знамето превръща жената от жертва на произвола в съзнателен участник в революционното дело. Така личната трагедия на Петруна влиза в общото историческо движение към въстанието и свободата.
ПРЕДИ АПРИЛСКИЯ ВЯТЪР – разказ на Людмила Данова
Мартенският вятър над Софийското поле все още носеше острата хладина на близката планина, но под лъчите на пролетното слънце земята вече се събуждаше. В нивите край село Кътина миришеше на влажна пръст и разпукващи се пъпки. Годината бе 1876-а.
Петруна и Сиве копаеха рамо до рамо, а мотиките им се издигаха и падаха в единен ритъм. Младоженци от изминалата зима, те все още се гледаха с онази обич, която прави така, че и най-тежкия труд да олекне. Малко по-надолу по склона свекърът и свекървата почистваха бурените, като от време на време се изправяха, за да изпънат уморени гърбове.
Нивата бе обградена от стари диви круши и голи още тополови дървета. На техните клони висяха шарените торби с хляб, сирене и стомна със студена вода. Наоколо, докъдето поглед стигаше, други кътинци прекопаваха земята. От съседните парцели се чуваха подхвърлени думи, песен и понякога чист, звънък смях, който за кратко прогонваше тегобата на онези времена.
Изведнъж смехът секна. По сухия път откъм селото се зададе кълбо прах, последвано от тежък тропот на копита. Четири турски заптиета спряха край нивата. Начело бе Мустафа Чауш – едър, суров човек с подпийнали и белезникави очи. Той спря погледа си върху Петруна. Тя бе изтрила челото си с тъканата престилка, а зачервените ѝ от мартенския вятър бузи и черните плитки веднага привлякоха окото му. Мустафа Чауш се усмихна грозно и подкара коня си директно към нея.
– Я ела тука, гяурко! – изръмжа той и се пресегна да я хване за рамото.
Петруна писна, изпусна мотиката и затича назад към дърветата, търсейки закрила. В същия миг Сиве се хвърли напред, със заслепени от гняв очи. С издигната мотика той скочи срещу коня на турчина.
– Не пипай жена ми! – извика момчето.
Останалите заптиета скочиха от конете. Вдигна се прах, чуха се ругатни, а след това – сухото и жестоко свистене на извадени ятагани. Преди бащата и майката да успеят да стигнат до сина си, Сиве вече лежеше на прясно разкопаната пръст, съсечен без милост от хората на Мустафа Чауш.
Старите родители паднаха на колене. Майката занарежда пищящо, а бащата прегърна кървавото тяло на сина си, молейки заптиетата за милост.
От съседната нива хората бяха видели всичко, но знаеха, че с мотики срещу ятагани няма да успеят да помогнат. Старият бай Стоян бързо хвана за рамото едно младо момче, Генчо:
– Тичай към село! Търси Алия! Бързо, мини напряко през дърветата, покрай реката!
Алия бе странен човек – българин, приел турско име, женен за вдовица туркиня. В къщата си пазеше пълна униформа на висш турски офицер, останала от покойния първи съпруг на жена му. Неведнъж той бе обличал тези дрехи, за да спасява българи от самоволни войници и башибозуци.
Когато момчето пристигна задъхано и разказа какво става край Кътина, Алия не изгуби нито минута. Облече високата офицерска униформа, препаса лъскава сабя, яхна своя кон и препусна към нивата.
Мустафа Чауш тъкмо се канеше да завлече пищящата Петруна, когато конят на Алия спря до тях в тръс. Със строг, висок глас, научен да командва, Алия разтърси въздуха:
– Какво правите тук, кучета?!? По заповед на Софийския паша всички заптиета от околията трябва веднага да се явят в Конака в София! Има бунтове! Ако не тръгнете веднага, главите ви ще отхвърчат!
Заптиетата се спогледаха, уплашени от високия ранг на непознатия офицер. Мустафа Чауш пусна ръката на Петруна, поклони се ниско и без дума да каже, сплоти хората си и те препуснаха обратно към града.
Алия изчака да се отдалечат, слезе от коня, свали феса и пристъпи към плачещото семейство. Помогна им да приберат тялото на Сиве.
На следващия ден Петруна погреба мъжа си в края на селските гробища. Сълзите ѝ бяха пресъхнали, а в гърдите ѝ тлееше само студена, тежка празнота.
Свечеряваше се, когато бащата на Сиве я хвана за ръката и я заведе в къщата на най-видния мъж в Кътина, Дядо Кито.
През тайния вход слязоха в дълбокото мазе. Вътре бе тъмно, светеше само една свещ, а около голямата дъбова маса бяха събрани неколцина мъже от селото – и Алия бе сред тях, вече в обикновени дрехи.
В дъното на помещението, до стената, стоеше мъж с бистри, сини очи и сухо, решително лице.
– Това е апостол от комитета – прошепна бащата на Петруна. – Дошъл е от далеч.
Апостолът пристъпи напред, видя скръбта в очите на момичето и сложи ръка на рамото ѝ.
– Братя и сестри – проговори той с твърд глас, който изпълни цялото мазе. – Кръвта на Сиве не е пролята напразно. Тя е поредната капка в чашата, която вече прелива. Часът дойде. Чака ни въстание, което ще събуди цялата земя от София до Пловдив. Свободата не се постига с молитва, свободата се взема с огън и с дръзновение.
Петруна го изслуша, стисна здраво черната си кърпа и за първи път от погребението погледна напред – с очи, в които скръбта прерастваше в нестихващ огън.
Апостоле, – рече му – нека извезам знамето на нашите момчета! – Апостолът я потупа по рамото и каза:
– Кой ако не ти, ще извеза заветното „Свобода или смърт!“, Петрунке! Юначна българка, що знае как да жали любим, знае и как да помогне за Свободата.
А навън духаше нов, априлски вятър.
Послеслов от автора
Разказът е базиран на истински случаи в село Кътина, Софийско, където не е имало много живущи турци, понеже е било бедно, балканско село. Името на Алия е станало пословично и години наред след Освобождението бабите преразказвали спомени за различни случаи, в които той е помагал на населението. Според местните жители до нас достига информацията, че Алия всъщност бил роден с българско име Илия, женен за вдовица на турски офицер и приел турско име Алия. Официална информация за посещение на Левски или на хора от революционната мрежа, създадена от него в селото не се открива, но по разкази на възрастните хора, до нас достигат сведения, че е имало една среща в мазето на къщата на семейството на Венко Рашков, но конспирацията е била много дълбока, положили са клетва, че няма дори да се споменава за това.
Людмила Данова
