Един стар орехов гардероб се превръща в пазител и разказвач на родовата памет. Направен от дърво, расло край бесарабско село, пренесен с влак и каруца до новия семеен дом, той съхранява не само дрехи и тъкани, а следите от умението, грижата и изобретателността на няколко поколения. В разказа на Христо Иванов всеки предмет отваря врата към отделна човешка история. Руска икона напомня за хляба, подаден на бежанци; ергенски костюм разказва за отглеждането на буби и тъкането на плат в годините на недоимък; памучен чаршаф пази спомена за женските ръце, които са предели, тъкали, обточвали и плели. Между семейната хроника и одухотворения разговор на гардероба със старото скринче постепенно се оформя идеята за един необикновен музей: музей на мъжката и женската сръчност.

СТАРИЯТ ГАРДЕРОБ – разказ на Христо Иванов

Тази есен ябълките узряха по-рано и започнах да ги бера. Набрах няколко щайги и ги внесох в спалнята, която отдавна използваме за съхранението им. Подредих ги и поседнах на леглото да си почина.

Загледах се в стария гардероб, направен от бащата на майка ми, дядо Петър. Той дошъл да види къде се е задомила дъщеря му и установил, че в спалнята има само желязно легло персон и половина и скрин, в който младото семейство прибирало бельото си. Връхните дрехи закачвали на дървена виенска закачалка. Затова дядо решил да им подари нов гардероб. Когато на връщане слязъл на гара Славяново, отишъл при познат дърводелец и го попитал дали може да направи трикрилен гардероб. Дърводелецът му отговорил, че може, но няма подходящ дървен материал. Дядо казал, че това не е проблем, защото в плевнята си на село пази един орех, нарязан на талпи. На другия ден закарал талпите на дърводелеца, а две седмици по-късно майсторът го зарадвал с прекрасно изработения гардероб.

Докато си припомнях историята на неговата направа, гардеробът неочаквано започна да ми говори:

– Какво си ме загледал така продължително? Да не си решил да ме сменяш? Ако те бодат парите в джоба, можеш да ме замениш с някой съвременен талашитен гардероб. Но трябва да знаеш, че аз съм живата ти семейна памет. Първо, нямаш нищо друго, останало от дядо ти Петър. Второ, мен ме пази тази руска позлатена икона на Богородица с Младенеца, която постави върху мен преди двайсет години. Знаеш ли как иконата се оказа във вашия дом? През 1921 г. правителството на БЗНС решило да приеме руски бежанци, бягащи от Червената сган, наречена армия. С кораби ги превозвали от Одеса до Варна, а оттам с влак към София. Дядо ти накарал баба ти да омеси хляб. След като го изпекли, дядо го закарал на гарата в Горна Оряховица. Когато дошъл влакът с бежанците, започнал да подава през всеки прозорец по един хляб. Една рускиня се трогнала и му дала иконата. Казала му, че тя ги е пазила, докато са бягали, но вече не им трябва и от този ден нататък нека пази неговото семейство. Дядо ти се молеше пред нея сутрин и вечер. Трето, в мен се съхраняват уникални примери за човешката сръчност. Самият аз съм свидетелство за умението на дърводелеца, който ме направи. На закачалка в мен виси ергенският костюм на баща ти, който е ярък пример за сръчността на стринка ти Гинка и за шивашкото майсторство на баща ти.

И гардеробът продължи сладкодумно:

– Историята му е следната…

Слушах все по-внимателно, а думите на стария гардероб не спираха:

– След като руснаците окупираха България през 1944 г., от пазара изчезнаха всякакви платове. Всичко отиваше за обличането на тяхната армия. Шивачите като чичо ти Иван и баща ти, който учеше при него шивашкия занаят, почти нямаха работа. Само понякога идваше някой, за да му обърнат палтото: разпаряха го и го ушиваха наново с обратната страна на плата навън, за да не личи протритото и дрехата да изглежда като нова. Затова през пролетта на 1946 г. баща ти реши да отглежда буби. Пашкулите им се изкупуваха на много добра цена. В началото на есента напълни няколко чувала, но преди да ги продаде, стринка ти го помоли да ѝ даде един. Тя изпреде копринена прежда, съчета я с вълнена и изтъка уникален плат, който пробляскваше с копринената нишка. От този плат баща ти си уши костюм, с който ергенуваше и на който всички му завиждаха. Стринка ти си уши пола, а на детето си направи палтенце. Но това не е всичко. Тук е и чаршафът, изтъкан от майка ти с памучна прежда, обточен с дантела, изплетена на една кука. Хората отглеждаха памук, за да си изтъкат плат за долно бельо и ризи, защото жените нямаха плат дори за забрадки…

В стаята настъпи тишина, или може би умората ми попремина – дали наистина бях чул всичко това?

– Разбра ли сега защо ти казвам, че в мен се съхранява родовата ти памет? Но да ти разкажа и какво ми се случи, след като баща ти и дядо ти ме докараха от гарата и ме поставиха на мястото ми в спалнята…

Въздъхнах тежко – мисълта, че най-сетне ще си почина се разпиля в полумрака на спалнята. Отсреща ми се засмя скринчето и ме попита защо въздишам.

– Не е лесно влакът да те тръска седемдесет километра, а после каруцата още десетина – отговорих му.

Скринчето отново се засмя:

– Това ако е разстояние! Аз съм направен от чамов материал. Расъл съм в Чамкория. Когато ме отрязаха, ме закараха с каруца на гатер в Самоков, после с камион до Дупница, а оттам с влак до Горна Оряховица.

– Е, признавам ти, това е много далече. Но да знаеш, че вече няма Чамкория. Комунистите я прекръстиха на Боровец.

– Не знам кои са тези комунисти. Под мен цар Борис ловуваше глухари.

– Глухар си ти, скринчо, защото не си чул, че царя го отровиха през 1943 г. Сега е 1953 г. и имаме нов цар, Вълкодав Червенков, изпратен ни лично от другаря Сталин. – намеси се в разговора Старият гардероб

– И кой отрови този добър човек, както говореха останалите ловци?

– Не се разбра дали са били немците или руснаците, но за руснаците е по-лесно сега, когато него го няма.

– Какво име, Вълкодав?

– Така го наричаше дърводелецът от село Славяново, който ме направи.

– А ти от Славяново ли си?

– Не, скринчо. Аз съм родом от село Иванча, Поповска околия. Селото било турско и мен ме засадил Ахмед. Когато дошли руснаците, турците били прогонени и побягнали през Балкана на юг. По пътя българите им давали вода и хляб и така разбрали откъде бягат. Когато войната свършила, балканджиите слезли и населили празното село. Решили да го нарекат на първото момче, което се роди там. Първи се родил Иванчо и затова селото било наречено Иванча. Когато руснаците минавали, не знаели какво дърво съм. Офицерът казал на войниците, че съм „греческий орех“ и могат да ядат плодовете ми, защото са много полезни.

Умората отново започна да си казва думата – един глас ли чувах, два ли? Изглежда, около мен всичко оживяваше и аз се превръщах в неволен участник на живот, за който не подозирах. Страият гардероб настойчиво говореше и то, говореше на мен:

– Така, от дума на дума, се сприятелихме със скринчето и заживяхме в разбирателство. – тихо проскръцваше гласът – Ти и него пази, защото се оказа, че е направено от чичо ти Марин и е единственият ти спомен от него…

Спомените ми за чичо Марин се смесваха с гласа, който не преставаше да влиза някак в мен:

– А ти, Христо, помисли след този мой разказ дали да ме сменяш. И защо не предложиш в селото да бъде направен музей на мъжката и женската сръчност? Ето, първите експонати са тук. Нека младите хора знаят какви сръчни баби и дядовци са имали.

12.10.2026 г.

Христо Иванов