КРАЙ И НАЧАЛО – два разказа по действителни случки на Свитлана Самарская
Тези текстове получихме от Невена Лилова, преподавател по български език на бежанци от Украйна. Преводът, който предлагаме на читателите, е нейн, направен с помощта на Олена Матижева, чието есе “Среща в градината”, написано на български език, публикувахме по-рано в броя. Разказите се публикуват със съгласието на авторката и съгласно желанието ѝ – първо оригиналният вариант, а след него преводът. Заглавията на разказите са предложени от преводачката, а общото заглавие на публикацията е на редакцията. /ред. бел./
БЕЖАНКАТА ОТ СЕВЕРОДОНЕЦК – пост във фейсбук на Свiтлана Самарская от 03.08. 2023
З мене психолог такий собі.
Вірніше, мене й ніхто не уповноважував, мені це просто спадає на думку, коли я розмовляю з тими, які тікали. Від зливи ракет і стіни вогню.
Бо психолог має бути спокійним та індиферентним. А у мене скільки розмов, стільки я заливаюся слізьми. Не можу я це все собі вмакітрити.
Дуже правильна українська. Підкреслено правильна. Що видає вчорашніх російськомовних. Молода жінка, яка у колишньому житті була з Сіверодонецька.
-Я всі ці місяці жила надією, що ми повернемося. Жила на адреналін. Вижити б. Як ми виїжджали… (плаче) Не хочу… Що найважче? Ви думаєте, обстріли, те се? Ми живемо колгоспом. Батьки з обох сторін, дядько, діти від усіх сімей. А я взагалі людей цураюся. Крім свого чоловіка. От для мене це найважче. А на днях мені сказали, що нашу квартиру хтось зайняв, уже, типу, продав, там треті господарі, і кінці у воду.
І я в цей момент знаєте, що відчула? Буквально фізично. Ніби мене вирвали з корінням. Все. Я туди не повернуся. Ми тут назавжди.
Але ж які ми були щасливі з чоловіком там…
От навіщо мені бути психологом? Якщо я хочу наплакатися до знемоги.
Бежанката от Северодонецк
Аз съм бамбашка психолог.
По-право, никой не ме е упълномощавал, но подобни мисли ме навестяват често, когато говоря с онези, които бягат. От фонтаните на ракетите и от огнените валове. Понеже психологът трябва да е спокоен и овладян. А аз колкото повече разговарям, толкова повече сълзи лея. Не мога да си наложа безстрастие.
Много правилен украински. Подчертано старателен. Което издава довчерашните рускоговорящи.
Млада жена, която в предишния си живот е била от Северодонецк:
-През всички тези месеци живях с надеждата, че ще се върнем там. Адреналинът ме поддържаше. Само да оцелея! Начинът, по който заминахме … (плаче). Не искам … Кое е най-тежкото? Мислите, че това са обстрелите, нали? Живеем комунално, всички заедно. Родители от бащина, от майчина страна, вуйчо, деца от всички семейства. А аз изобщо не понасям хората. Като изключим мъжа ми. За мен това е най-тежкото. Съжалявам, че звучи непатетично. Онзи ден ми казаха, че апартаментът ни е взет от някого, препродаден, един вид – попаднал е у трети собственици. И край – от нас нито следа. Аз в този момент знаете ли какво почувствах? Буквално физически? Като че ли са ме изкоренили. Това е. Няма да се върна. Завинаги сме тук. А колко щастливи бяхме с моя мъж там…
Защо трябва да съм психолог? Да не би да искам да си изплача очите?
СЛУЧКА С ДОБРОВОЛЦИ-СПАСИТЕЛИ В ЖИТОМИРСКА ОБЛАСТ – разказва Свiтлана Самарская
Північ Житомирщини. Перші дні повномасштабного вторгнення. Частина сіл окупована. Орда наближається щогодини. Якимись незбагненними шляхами на волонтрів виходить бабуся, яка проживає у віддаленому селі, і яка опікується трьома внуками-хлопчиками.
Батька вби’ли до лютого минулого року, мама померла задовго до усього цього.
Один з хлопчиків має важкий діагноз. Напевно не знаю, який, але дитина не ходить.
У сім’ї не було возика! Возика для дітей з інвалідністю! Коротше, до війни бабусі, видно, в голову не приходило, що такий возик має бути, але повстало питання виїзду, вірніше, втечі від орди, тому виникла у ньому потреба.
Скажені – у святому сенсі – волонтери якось прориваються до них стежками лісовими і доріжками польовими, бо скрізь по дорогах уже мчить на запрошення на шашлики орда.
Привозять возик.
З хати виходить старший хлопчик і несе на плечах паралізованого братика. Виявляється, так вони пересувалися досі! Виносить і садить на лавочку.
Дитина, попри неспроможність рухатися, має надзвичайно світлу голову і якусь надлюдяність. Він вмовляє братиків та бабусю покинути його і тікати. Для нього головне, аби рідні були у безпеці.
Малого так вразив подарунок волонтерів, що він пообіцяв розвиватися, старатися встати, не бути тягарем тощо …
Я мала цю історію перекласти іноземцям. Я не змогла договорити. Сподіваюся, вони зрозуміли. Моє щастя, що я її чула вдруге, бо мене, чесно, паралізувало б під час розповіді, якби я не знала закінчення.
Святі божевільні волонтери пишуть допис у соцмережі, який вибухає відгуками від багатьох людей.
Сім’ю вивозять в безпечне місце, а дитину – на реабілітацію. За останніми новинами, він має значний прогрес у спробах стати на ноги…
Случка с доброволци-спасители в Житомирска област
Северната част на Житомирска област. Първите дни на пълномащабното нахлуване. Част от селата са окупирани. С всеки изминал час ордите се приближават все повече. Незнайно как, баба от далечно село, която се грижи за трима внука, влиза в контакт с украински доброволци от Социални грижи.
Бащата е убит в навечерието на февруарската инвазия, майката е починала доста преди това.
Едно от момчетата е със сериозна диагноза. Не знам точно каква, но детето не може да ходи.
А в семейството няма инвалидна количка! Количка за деца с увреждания! С една дума, докато преди войната на бабата и през ум не й минавало, че трябва да има подобно возило, то сега необходимостта да заминат (по-точно – да бягат от ордите) час по-скоро, поставя въпроса на преден план.
Докато ордите – както навсякъде – напират, за да се превърнат в шиш-кебап, божиите безумци – доброволците – успяват някак – през горски и полски пътеки – да си пробият път до бабата с момчетата.
Докарват количка.
Най-голямото излиза от къщата като носи на раменете си парализирания брат. Оказва се, че досега все така се придвижвали! Сваля го и го слага на пейката.
Детето, въпреки невъзможността да се движи, се отличава с бистър ум и благородство. То казало на братята и баба си да го оставят и да бягат. За него главното било роднините му да са в безопасност.
Малкият бил толкова впечатлен от дара на доброволците, че дал обещание да се развива, да се опитва да се изправи, да не бъде в тежест и т. н.
*
Трябваше да преведа тази история за чужденците. Но не можах да я доизговоря. Дано са я разбрали. Късметлия съм, че я чух и втори път, защото, честно казано, нямаше да мога да я преразкажа, ако не знаех края.
Доброволците взели, че написали пост в социалните мрежи, та последвал взрив от отзиви на множество хора.
В резултат семейството е отведено на сигурно място, а парализираното дете – настанено в заведение за рехабилитация. По последни сведения, то има голям напредък в опитите си да се изправи на крака…
Свитлана Самарская
превод: Невена Лилова
