АНГЕЛЪТ РАФАИЛ – разказ на Рени Васева

1.

Ангелът Рафаил се спусна над селото привечер. Така се случи, че закъсня. И къде, къде, кацна пред църквата, укрила се в треволяка, избуял в тая мокра и топла пролет. Ще пренощувам тука, мислеше, няма да летя в тъмното, мракът вече изкачи планинските склонове, светлото загърби света.

Ангелът Рафаил имаше едно желание, но му трябваше време да го обмисли. Ето защо се прислони до каменните плочи на църковното гробище и като да задряма. В мрачината просветваше златистият му ореол и новоизлюпената луна се заиграваше с него.

След някое време от църквата излезе човек. Той не видя ангела, вървеше през високата трева и накуцваше. Рафаил го чу да си мърмори нещо ядосано. После човекът спря. Беше дребен, слаб, да го духнеш, ще падне. Рафаил реши да го заприказва, направи крачка напред, но се поколеба. От човека го лъхна миризма на сяра. Ангелът не беше плашлив, та затова не избяга, а реши да не се обажда. Прибра крилете си плътно до тялото и се приготви да следва човека. Виждаше го как се озърта и разглежда внимателно селския пущинак.

Тъмно, ни път, ни пътека, тръгна право през буренака, като кривеше тялото си на една страна. Рафаил си рече, че единият му крак е по-къс.

Ангелът внимаваше да не намокри крилата си, но не успяваше. Долният им край подгизна и натежа.
Човекът сви наляво, където горяха две лампи. Светлината им беше студена и улицата приличаше на призрак, уморен от нощните си митарства. Мъжът влезе в двора на една къща, която не спеше, а търпеливо чакаше някого или нещо. Светеха и двете прозорчета откъм улицата, потънала в кал, а нощните сенки се заиграваха в локвите, които приличаха на езерца и запълваха така изящно дупките по асфалта.

„То комай само тая улица е асфалтирана“, помисли ангелът. Често слизаше по нея. Тя водеше към гарата, където веднъж дневно преминаваше един самовлюбен влак, и излизаше в нивята. Там се сливаше с пътя към съседното село. Те, тия две села, бяха като близнаци. Едното се казваше Горно село, другото – Долно. При тази мисъл Рафаил се усмихна, защото трябваше да иде и до долното, но си рече, че не бива да се разсейва – най-после трябваше да реши какво да прави. Тук малко се обърка и мисълта му продължи съвсем сама из небесните градини, където райските дървета кимаха и редяха напевно:

– Рафаиле, Рафаиле, не навлизай в черните пътища, бягай от тъмните пътеки, не сядай сред тръни и бодили..

Но ангелът Рафаил успя да издърпа непослушната си мисъл от светлата прохлада на райските сенки и я остави тук, в калния селски двор на къщата, която не можеше да заспи. После заедно прекрачиха прага й.

Невидимото присъствие на ангела усетиха само двете икони, закачени на олющената стена. Светата Дева се обърна към Кръстителя, който все така държеше главата си на подноса, и прошепна:

– Усещам го…Само не мога да определя от серафимите ли е, или от херувимите.

Йоан се намръщи и изрази съмнение, че в тоя пущинак ще благоволи да слезе ангел. Девата обаче прегърна по-силно бебето Исус и твърдо каза:

– Дошъл е!

Двете икони замълчаха. Бяха напукани от влагата, но дървото се държеше мъжки и крепеше светците, а заедно с тях и кандилото с полуизгорялата свещ. Ангелът Рафаил пристъпи навътре в стаята и видя легло с две сини табли, на които бяха изрисувани лебеди. Езерната вода тъмнееше, а небесната стоеше като избеляло платно.

На леглото между лебедите лежеше жена. Рафаил веднага разбра, че не спи, а само е притворила очите си. Пристъпи до леглото и загледа лицето на жената, почти изличено от тоя свят, клепачите синееха, а под очите се очертаваха мастилени кръгове. Устните – натънели, попукани, безкръвни. Рафаил разбра, че болест беше налегнала къщата.

– Как ти е името? – попита така, че само жената да го чуе.

Клепачите се приповдигнаха, светлината от мътната електрическа крушка се промъкна в процепите.

– Захария, Захария ме викат…

Ангелът Рафаил се стараеше да не мисли за куция човечец, но миризмата на сяра в стаята се усещаше по-осезателно. Гласът на болната идеше много отдалеко и водеше след себе си ехото от нестихващо страдание. На ангела му се прииска да отлети – такава жалост изпита. Въпреки това хвана ръката на жената, назовала се с името Захария.

– Дишай, дишай дълбоко!

Захария направи усилие и напълни дробовете си със зловонния въздух. Болката я връхлетя още по-силно. Жената изстена и се свлече на възглавницата.

– Виждаш ли, забравила си да дишаш.

Рафаил не пускаше безжизнената ръка. Усещаше трепкането на сърцето все по-слабо и далечно. От съседната стая се чу ядосаното мърморене на куция човечец, миризмата на сяра се усили. Тогава ангелът разпери всичките си крила. С две покри лицето на Захария, с две прегърна нозете й, а последните две приготви за полет. И се помоли, горещо се помоли…

Когато куцият влезе в стаята, загледа жената и изрече на глас:

– Време ти беше, време…Отърва те Господ от мъките, и мене отърва.

Не се прекръсти. Стоеше, а в очите му се четеше тържество. Все така не виждаше ангела.

Тогава прозорците на къщата се отвориха широко и в стаята нахлу планинският въздух. Болната Захария задиша по-леко, бузите й плахо поруменяха, очите й се отвориха. Ангелът Рафаил трябваше да реши точно сега по кой път да хване. Обърна се към малкия човек, който беше загубил ума и дума.

– Тебе ще изпратим по пътищата, тебе… Съдбата на Каина да те сполети, ето, слагам ти и белег на челото – ангелът докосна мъжа, който се сви като опарен.

После Рафаил с изненада в гласа си добави:

– А аз ще поостана.

Светата Дева се усмихна и кимна в знак на съгласие, Кръстителя каза нещо, което само бебето Исус разбра, и му се закани с пръстче. Никой не се изненада, когато отнякъде се чу глас на петел. Скоро щеше да съмне.

Рени Васева

Разказът е първи от нова поредица фантастични истории, случващи се на границата на реалността и онова, което е отвъд нея, които авторката пише. Щастливи сме, че отново сп. “Картини с думи и багри” става първи дом на творби на Рени Васева и пожелаваме успех и лек път към читателя на авторката и новия й герой – ангела Рафаил – бел. ред.