ПРЕВОДАЧЪТ ПРЕДСТАВЯ:

ЮЗЕФ ТИШНЕР

МИСЛИ ЗА СВОБОДАТА, ВЛАСТТА И ОБЩНОСТТА НА ОТЕЦ ЮЗЕФ ТИШНЕР – превод от полски Лъчезар Селяшки

1.

Ако от всички ценности, каквито има в Полша, трябва да изтъкна някоя,
на първо място бих изтъкнал свободата.

2.

Свободата е преди всичко начин на съществуване на доброто. Никое съществуване по своята същност не е свободно,а трябва да бъде подчинено на нуждите,които са в него и извън него. (…) Единствено доброто е свободно. То е трансцендентно по отношение на съществуването. Човекът може да бъде свободен и трансцендентен, доколкото е в състояние да вземе участие в това, което е добро. Но да вземеш участие в това, което е добро, означава да избереш това, което е добро.

6.

Въпросът за истината е първата крачка на свободата, която живее в света на лъжите.

Не бунтът, не протестът, не самоубийството, а именно въпросът за истината. Който в такъв един свят е задал въпроса за свободата, той вече е станал свободен. Свободен е с изпълнена със смисъл свобода – не с тази, която поражда своеволие и терор. Няма по-хубаво преживяване за човека от това: да възстанови свободата си, питайки за истината.

7.

Когато тоталитаризмът е ограничавал свободата на човека, превел е това винаги в името на ценности, които по-рано е признал за „абсолютни”. Следователно, най-напред се появява „абсолютизация” на ценностите, а след това изискванията за безусловно подчинение. Но тоталитаризмът забравя в този пункт за основния „аксиологичен закон”, който гласи: „колкото по-голяма е ценността, толкова по-голяма е свободата“. Понеже по това можем да познаем абсолютните ценности – те не само, че не изключват свободата, нещо повече – основават я. Човекът, поставен спрямо нуждата от хляб, губи свободата си в зависимост от нарастването на глада. Поставен спрямо истината и неистината, справедливосттаи несправедливостта – той е свободен. Не е длъжен да бъде свободен, но може да бъде.

11.

Нека да обърнем внимание на разликата между два  примера: казваме „искам” и „иска ми се”. Често пъти на човека „нещо му се иска”. Иска му се да спи, иска му се да яде, да отиде на разходка. Чрез ситуацията, в която „нещо ми се иска”, виждам по-надълбоко тайната на моята чувствителност и дори направо сладострастие. Потокът на живота, в който съм потопен, се осланя на това, че постоянно „нещо ми се иска”. Не „човекът иска”, а именно „иска му се”. Обаче забележете, че това „се” има някакви граници. Има определени ценности, които трябва да искаме радикално, за които никога не се казва „не ми се иска”. Например – прямотата. Не казваме: иска ми се да бъда прям, а по-скоро: искам да бъда прям. Така стои и въпросът за справедливостта, верността и отговорността.

15.

Свободата е необходима, свободата е тревожна. Без нея никое дело, никое желание, никое осъществяване на дейността няма да бъде лично дело на човека. Той е длъжен да бъде себе си в своите дела. Там, където няма свобода, човекът не е верен на себе си – дори когато върши нещо, което изискват от него. Но същевременно човек може да бъде себе си (уверен в себе си) в обкръжението на злото. Оттук идва тревожността, свързана със свободата.

16.

Нека да си зададем един много прост въпрос: имало ли е в живота ни моменти, в които сме се чувствали наистина свободни същества,  свободни хора? Имало ли е моменти, в които сме знаели, че около нас съществува някакво пространство на свободата, чието благоустройство зависи само от нас? Нека да си зададем и втори въпрос: дали тези моменти на свобода са били за нас моменти на радост, или по-скоро на тежест?

17.

Моментът на получаване на свобода е същевременно момент на възникване на опита за отговорност. Когато евреите са попаднали в пустинята, внезапно са открили, че не са невинни и ако започнат да негодуват, то самите те ще бъдат отговорни за това негодувание. В такива ситуации хората много често искат да се върнат към състоянието на привидна невинност. Тогава те изоставят свободата си, само и само да имат хляб. И стават подобни на онези птици, които, пуснати на свобода, се връщат отново в клетките, защото са се ориентирали, че вече не умеят да летят. (…) Голямо изкуство е да разбереш свободата, да знаеш какво си придобил. Не можеш да бъдеш свободен несъзнателно, без да притежаваш съзнание за свободата. Човекът е свободен до такава степен, до каквато притежава съзнание за свободата в себе си.

20.

Свободата е процес. До нея се стига по пътя на развитието, на духовното съзряване. Тя е непрестанно освобождаване от това, което е низше и постигане на това, което е висше. Съществува красиво старо изображение на свободата: птица, която се учи да лети. Точно тук има нещо, което е повод за известна меланхолия,  защото е много трудно да научиш някого на свобода, ако само му разказваш за нея. Човекът трябва сам да я изпита, сам да стигне до собствените абсурди, сам да изстрада болката от нараняване и да разбере, на основата на собствените поражения, че е направил грешка. 

А за това е необходимо малко време. Така става в действителност, че дъщерята не иска да слуша съветите на майка си… Единствената утеха  е в това, че майката също не е слушала съветите на своята майка. Но е факт, че ако не е свободен, човекът не може да бъде верен на себе си. Свободата не е най-висшата, но затова пък основна ценност. Само с нея доникъде не се стига, но отсъствието на свобода е равнозначно на гибел.

21.

В ситуацията, в която сега се намира Полша, когато изчезват външните ограничения и насилието, когато клетката е разрушена, човекът открива нещо, което го изненадва: той не умее да намери себе си в новата ситуация и копнее за света в клетката. Тази схема на мислене Ерих Фром е нарекъл бягство от свободата. И парадоксът се основава на това, че човекът не успява да види своето освобождаване по този единствен начин: да се разруши клетката, да му се даде тази свобода, казвайки: „Опитай се да летиш, да видим колко далече ще стигнеш.” Но и хората от скривалищата също не умеят да изоставят своята вътрешна клетка – външният враг е изчезнал, но те продължават да го задържат в себе си, търсейки за това аргументи чрез агресията и утвърждаването.

22.

Не ставаме ли днес жертви на новия, непознат досега за нас страх – страхът  от свободата? Още не така отдавна сме утвърждавали смело нашата идентичност в съпртивата ни срещу насилието, а днес – оставам с това впечатление – не умеем да погледнем в дълбоката същност на възвърнатата свобода. Нима това, за което толкова дълго се борихме, е било за нас единствено предсказание за самия ад?

Когато говорим за опасностите от консуматорската нагласа на съвременния човек, обвиняваме свободата. Когато посочваме наличието на аборти, обвиняваме свободата. Когато търсим източниците на порнографията, подозираме свободата. Именно свободата е причина за това, че „навсякъде се разпореждат комунисти”, че „са оскърбявани чувствата на вярващите”, че някои хора стигат дори до подронване на авторитета на Светия Отец. Бавно, незабележимо вината на свободата става по-голяма от вината на комунизма. Времето заличава спомените, а въображението се разпалва от видението за апокалипсиса.

26.

Човекът се различава от другите същества на тази земя по това, че (…) съумява да отговори на злото с добро. Това дори и ангелите не успяват да направят, защото те не изпитват никакво зло. А човекът изпитва зло. И може от злото да създава добро. Може да създава добро от злото, което го засяга. На това се основава величието на човека, на това се основава неговото достойнство, умението му да създава. Човекът не може от нищо да създаде дървета, камъни, къщи, но може да извърши по-голямо чудо: от злото да създаде добро.

31.

Взирайки се в генезиса на човешките престъпления – от престъплението на Каин до тези в нашето съвремие – струва ми се, че толкова малко е необходимо, за да се промени много. За всеки има място под слънцето. За да се съгласиш, достатъчно е да разбереш другия. За да разбереш другия, са необходими малко добра воля и малко време. Но е изумително, че именно това „малко” липсва. И са нужни реки от кръв, за да може да възникне.

32.

Съществува в нас нещо, което се нарича страх пред собственото ни сърце. До какво ще ни доведе това наше сърце? Днес трябва да простим на някого, утре трябва да подадем чаша вода, храна, а може би вдругиден – да умрем за другия човек.

Страхуваме се от това, че когато веднъж бъдем добри, тази логика на доброто така ще ни въвлече, че ще загинем. Мисля, че именно тогава човекът ограничава свободата на сърцето си – смалява я, но не заради гняв, а заради чувството, че навярно е твърде слаб и може да не издържи тежестта на тези изпитания.

Из книгата на полския свещеник, философ и писател отец Юзеф Тишнер (1931-2000) „Мисли за свободата, властта и общността“, изд. FastPrintBooks, Пловдив, 2024 г.

Юзеф Тишнер

Превод от полски: Лъчезар Селяшки

Подбор: Павлина Петкова