ЕДНООКИЯТ – разказ на Цонка Великова
Беше едно неугледно, мръсно, с неопределен тъмен цвят куче. Забелязахме го още в първите дни след пристигането ни в Делхи, понеже при всяко наше излизане ни чакаше пред дворната врата на къщата, в която живеехме. Стоеше и не ни изпускаше от поглед с единственото си око. Когато потегляхме, хукваше след колата, а там, където пристигахме, в повечето случаи вече ни чакаше. Тръгвахме ли обратно към дома, отново хукваше подир нас и го намирахме да стои запъхтяно пред вратата.
Отначало решихме, чесе заблуждаваме. Та малко ли бездомни кучета си приличат? Но пък и все да са еднооки? С времето се убедихме, че беше едно и също куче.
Това, че навсякъде стигаше преди нас, си обяснявахме с факта, че докато нас ни задържаха светофари и задръствания, то навярно минаваше по някакви добре познати му по-кратки маршрути.
Но как знаеше кога ще излизаме? Как отгатваше къде отиваме? И как разбираше кога ще се прибираме вкъщи и кога ще отиваме другаде, докъдето също често ни изпреварваше.
Толкова бяхме привикнали с него, че макар да се случваше твърде рядко, веднага забелязвахме отсъствието му и се питахме какво ли е станало с него.
Привързаността на това куче към нас не престана през целия ни продължителен престой. В нощта на окончателното ни отпътуване от Делхи то отново стоеше пред портата и ни гледаше така, сякаш ще се разплаче, че и ние с него. И както всякога се втурна подир колата.
Докато пътувахме из града, успяваше да ни настигне на светофарите. Обаче по магистралата към летището нямаше светофари, а дотам нямаше и кратки пътища. Кучето ни следваше, докато силите му видимо го напуснаха. Започна да изостава и го изгубихме от поглед.
*
Ето това улично еднооко куче е най-скъпият ни спомен от Делхи. И до днес нямаме обяснение за неговата преданост, която с нищо не бяхме заслужили. С никакво особено внимание и грижи не бяхме го обграждали. В квартала живееха много други чужденци, обаче кучето беше избрало нас. Но защо? Беше явно, че не си търси дом и стопанин, понеже никога не се умилкваше и никога не си позволи да доближи някого от семейството ни. Нито се опита да влезе в къщата. Сякаш знаеше колко противно изглежда и че едва ли предизвиква у някого желание за близост. На няколко пъти децата му носиха храна и вода, но то нито веднъж не ги докосна.
След отпътуването ни се питахме дали едноокият ни приятел дълго е тъгувал за нас. Кого ли е посрещал и изпращал ежедневно?И бил ли е той това, което ние бяхме за него? Какво ли е знаел, което ние не знаехме? Дали пък, според вярванията на индийците, не ни помнеше от предишен, забравен от нас живот? Пък може и да се е опитвал с присъствието си да ни го припомни, но ние не го разбрахме. А дали не ни предпазваше от някаква надвиснала опасност, която е предчувствало?
Цонка Великова
